В едно семейство имаха куче, кръстоска на английски булдог с неизвестна порода куче. То имаше забавен вид, но и сериозен дефект.
Заради намалената носоглътка, която имаше по линия на булдога, но с напълно нормална физиономия и шия, от другото куче.
Песът вместо обичайното ав-ав, издаваше звуци подобни на „ма“, „да“ и „на“. С времето дефектът се превърна в интересна способност. Кучето съвсем ясно казваше: „да“, а после и думата „мама“, което забавляваше всички познати.
Веднъж, когато стопанката разхождаше Робин, така нарекоха кучето, се появил един тип със куче.
Самодоволен с претенциозни маниери. Не много приятен с късокосместо коли на каишка, което изпълняваше безупречно всички упражнения на площадката: Прескачаше препятствия, бягаше по греда и т.н.
Когато непознатият се измори да демонстрира с игри своя питомец каза:
– Той е най-добрия в страната и това естествено го дължи на мен. Аз съм най-големият гений по дресировка и обучения на кучета.
След това високомерно изгледа Робин и пренебрежително каза:
– А вие имате непонятна кръстоска. Глупави кучета няма.
Стопанката на Робин не искаше да спори. Погледна към своя питомец и каза:
– Да, глупави няма нали, Робин?
Песът вдигна тъжните си очи и ясно отговори:
– Да, мама, – и виновно наведе глава.
– Няма нищо, не се разстройвай, – подкрепи го позната, която минаваше от там и продължила с тях по пътя.
А гениалният дресьор още дълго стоеше с отворена уста и изцъклени очи.
