Мракът настъпваше на талази в малкия град. Мирон бе обронил глава, а мислите му се блъскаха като побеснели и не даваха мир на разума му.

– Не съм остарял още, – каза си той. – И никога няма да бъда такъв, защото не желая да живея само с миналото си.

Мислите му го върнаха назад, когато бе в средна Стара планина. Там той имаше една запомняща се среща с един овчар.

– На колко си години? – го бе запитал Мирон.

– Може да са повече от сто, – бе отговорил овчарят.

– Как си доживял до тези години? Пушил ли си? А с алкохола как беше? Жените интересуваха ли те? – Порой от въпроси се изля тогава от устата на Мирон.

Овчарят се бе засмял и го бе погледнал хитро:

– От всичко съм опитвал, но не, както ти го разбираш. От дядо си знам, че човек трябва да живее с необременено сърце. Каквото било, било. Изобщо не умувай много над това, което си препатил. Каквото и да става, то няма да пита теб, освен ако по някакъв начин не зависи от твоя избор. Та туй е всичкото ….

– Какво излиза? – Мирон се тръшна на фотьойла. – До дълбока старост достигат онези, които не са стари по мисли. Може пък любопитството към света да ги крепи?! Да, но такава любознателност към другите или онова, което става около теб, не е ли бягство от собствените проблеми?

Мирон стана и нервно закрачи из стаята.

– Тогава какъв е изводът? Клюкарите са най-здравите хора, защото не се занимават със себе си. Ще се побъркам, – Мирон се хвана за главата. – Така става като подлагам всичко на своята мисловна дисекция.

Мирон отвори вратата и излезе навън.

В заведението бяха само двамата Гошо и Пешо. Те се събираха заедно още от деца. Учиха в едно и също училище. Харесваха едно и също момиче, но никой от тях не се ожени за него.

Гошо успя да завърши университета, а приятелят му прекъсна втората година, поради неразбирателство с един от преподавателите и повече не не се върна там.

Пешо бе ученолюбиво момче, но не направи опит да се прехвърли в подобно учебно заведение по същата специалност, а започна веднага работа в едно близко предприятие. Беше много огорчен от случилото се.

Двамата често се срещаха и си бъбреха в известното кварталско заведение.

– Е на, виж каква стана тя, – мърмореше недоволно Гошо. – Приятелите ни се пръснаха по чужбина и от тях нито ни вест, ни кост.

– А, някои от време на време ми пращат по някоя картичка, – с задоволство отбеляза Пешо.

През изминалите години у двамата приятели бяха настъпили сериозни промени. И то не само външно.

– В живота  всичко ми е опротивяло, – тупна с ръка Гошо по масата. – Като погледна назад всичко ме отвращава.

– Какво се оплакваш? – смъмри го Пешо. – Ти поне завърши. Направи голяма кариера. Колко много ти завиждах за това и не само аз, а сега си ми се разхленчил.

– Цял живот се стремях да бъда независим, – въздъхна дълбоко Гошо, – не участвах в партийните борби, те изобщо не ме вълнуваха, …

– Партизанщината е една от най-големите язви на страната, – прекъсна го Пешо.

– Погледни само какво става край нас,  – махна с ръка неопределено във въздуха Гошо. – Като се даде власт на някоя партия или на няколко, които са се „коалирали “ цялата администрация се сменя от министър председателя до последния чиновник в даденото ведомство.

– И какво си викат, – започна иронично Пешо, – „Сега ни е времето. Дай да се награбим, колкото се може повече, за да имаме после, когато останем в опозиция“.

– Истинска мръсотия, – възмути се Гошо. – Нали сме в Европейския съюз, а какво всъщност правим?

– Някои се оправдават, че видиш ли, некомпетентните маси му пречели да покаже на какво е способен.

– Да бе, за всичко, което става, те е нямат никаква вина!

И двамата знаеха, че с приказките си нищо не допринасят за по-добро, но по този начин разтоварваха нервното си безпокойство от несигурността на утрешния ден.

Всички хвалеха Петър Попов. Той беше добър адвокат. Често го използваха позабогатели в последно време хора и такива, които не знаеха парите си. В замяна на това джобовете на Попов бяха пълни и той не можеше да се оплаче от живота.

Благодарение на Петър и най-големият престъпник успяваше да измъкне от лапите на правосъдието, а невинно наклеветените страдаха заради него.

С човек, който не можеше да му предложи пачка банкноти, Петър не разговаряше.

– Какво като е невинен? Има съд да го оправдае, – надменно вдигаше глава адвокатът.

С безпарични хора Попов не си цапаше ръцете.

Една вечер Петър си легна и се събуди пред райските врати.

– Какво стана? – уплашен подскочи адвокатът. – Къде съм?

Пред голямата врата седеше белобрадо старче и прелистваше една дебела книга. По едно време то вдигна  глава, погледна Петър и каза:

– Виждате ли, господине, вие сте умрели ….

– Не може да бъде! – скочи нервно Попов. – Аз съм съвсем млад. Освен това скоро бях на преглед при лекаря си и той ми обясни, че няма от какво да се страхувам, всичко при мен било отлично.

– При нас нещата се преценяват по друг начин, – спокойно отвърна старчето.

– И какъв е той? – макар и притеснен попита Попов, който бе готов да чуе и най-лошото.

– Тук изчисляваме всички отработени часове, за които сте таксували клиентите си. Оказа се, че вече сте на осемдесет и осем години …..

Изведнъж Попов се събуди целия облян в пот.

– Слава Богу, че това е само сън, – прошепна все още треперещ Петър. – Имам време да поправя нещата, колкото по-скоро, толкова по-добре.

Владо бе добър градинар. Той обичаше много цветята и полагаше големи грижи за тях. Затова в градината му няма да видиш нито един омърлушен или увехнал цвят. Красота и невероятен аромат присъстват сред цветята му постоянно.

Един ден Данчо, един от най-добрите му приятели, го попита:

– На какво повече би се ядосал: на плевелите в нивата или на вредното растение в лехите на любимите ти цветя?

– Очевидно, бих гледал накриво неканеният гост в лехата, защото той задушава цветята и унищожава делото на ръцете ми, – бързо отговори Владо.

– По същият начин, но много повече Бог ненавижда греха в живота на християнина, – поклати глава Данчо.

– Разбирам Го напълно, та нали ние сме Неговото лозе, – добави Владо. – Той ни е помогнал да се отърсим от всичко лошо и ни е дал възможност и средства да се стремим към добро.

– Най-прекрасното от всичко това е, – щастлива усмивка заля лицето на Данчо, – че Господ ни обича с вечна любов и ни смята за праведни поради вярата ни в Христос и Неговото дело на кръста.

– Не ми се иска, – тихо каза Владо, – плевелите, появили се в резултат от греха в живота ми, да задушават Неговото славно присъствие и сила.

– За това по-добре е, всеки ден да Го питаме какво трябва да отстраним от битието си, за да остане у нас това, което е чисто, свято и праведно.

Какво ли човек няма да чуе за съботата. Едни казват, че трябва да се спазва. През този ден нищо не трябва да се прави.

Последователите на Христос смятат, че това не е за тях. Освен това първите християни са се събирали в неделя, поради възкресението на Исус в този ден.

Децата имат друг подход към нещата. Те не се съобразяват със споровете на възрастните, за това изнамират неочаквани и нестандартни отговори на затрудняващите ги въпроси.

Ето ви един чудесен пример случил се в неделното училище на една малка църква.

Децата стояха тихо. Със зяпнали уста те следяха разказа на учителката си. Тя им разказваше една от историите в Библията:

– В синагогата влезе един човек с изсъхнала ръка. Фарисеите искаха да обвинят Исус, за това го попитаха: „Позволено ли е на човек да изцелява в събота?“ А Той им отговори: „Кой човек от вас, ако има една овца и тя в съботен ден падне в яма, не ще я улови и извади? А колко е по-скъп човек от овца! Затова позволено ли е да се прави добро в съботен ден?“ Тогава Исус се обърна към човека и каза: „Простри ръката си“. И мъжът я простря, и тя стана здрава като другата.

Децата бяха ококорили очи и всяко от тях се опитваше по свой начин да осмисли чутото.

– Как мислите, защо фарисеите не са се покаяли  по време на проповедта на  Исус? – попита учителката.

Децата взеха да се спотайват. Дончо, какъвто си беше пъргав и припрян, скочи от мястото си с вдигната ръка. И преди учителката да му даде думата, бързо изстреля на един дъх, това, което първо му бе дошло на ум:

– Защото е било събота ….. – Дончо се почеса по тила и самонадеяно поясни, – Нали на този ден нищо не е трябвало да се върши …….