Биляна до скоро не бе изпитвала такова отчаяние в ежедневието си. Изглеждаше така, сякаш простите задачи, които някога бяха за нея даденост, внезапно се превърнаха в недостижими височини за преодоляване.

Всяка работа, която извършваше в къщи много бързо се разрушаваше от хората, които тя най-много обичаше.

– Това е то домакинска работа. Събирам едни и същи предмети ден след ден, – скърцаше със зъби Биляна. – Всяко извършено действие е почти безполезен акт. Понякога се чудя дали малките хора, които съм родила, тайно кроят заговор, за да ме подлудяват.

Днес Биляна забеляза няколко пръски засъхнало мляко. Докато прекарваше мокрия парцал върху упоритото петно в главата ѝ изникна картина.

Малко дете, което току що бе проходило, обърна чашата си пълна с мляко.

Изведнъж Биляна се усмихна и тихо промълви:

– Благодаря ти, Господи.

Прокара още веднъж мокрия парцал по засъхналото петно и отново се засмя:

– Благодаря ти за това бебе.

Докато се бореше със всяко парченце засъхнала мръсотия Биляна се молеше:

– Благодаря ти за моите деца.

Тя гледаше как мръсният под се превръщаше в гладък, лъскав и чист, след всяко преминаване на парцала и си казваше:

– Благодаря ти за моето семейство. Благодаря ти за моя дом …..

Колкото повече благодареше, толкова на сърцето ѝ ставаше по-леко. Настроението ѝ се подобри.

– Боже, наслаждавам се на възможността да изтъркам засъхнали парчета храна, – Биляна вече танцуваше с парцала из стаята. – Ако мога да се усмихна на това, тогава мога да направя всичко.

Е, може би това е начинът за почистване!

За беда и това стигна до нея. Откриха ѝ рак на гърдата. Въпреки всичко Ема се овладя и запази доброто си настроение.

Оперираха я.

Тогава реалността, че е загубила част от тялото си започна да я тревожи и притеснява.

Когато се събличаше, за да се къпе, оглеждаше осакатеното си тяло и ѝ ставаше тъжно.

– Такава няма да мога да отида на плаж, – с болка си казваше тя.

Често се оглеждаше в огледалото, но мъката, че не всичко е наред с нея, а караше да плаче.

Мъжът ѝ се опитваше да я успокои:

– Ти винаги ще бъдеш красива за мен. Обичам те. Защо се тревожиш толкова?

– Ти нищо не разбираш, – нахвърляше се тя върху него. – Това не е просто малък белег, а отсъствие на ….

И Ема се разплакваше.

Един ден, когато посети лекаря си за преглед, той я попита:

– Какво ви притеснява?

– Тази обезобразяваща операция …., – смънка Ема.

– Но вие сте жива, – възкликна лекарят. – Нима не осъзнавате каква голяма късметлийка сте? Ракът бе малък, а лимфните ви възли чисти.

След тези отрезвяващи думи Ема дойде на себе си.

– Да, аз съм жива, какво съм се размрънкала?

Скоро тя срещна едно малко дете болно от левкемия. Въпреки болестта то бе весело.

Ема искаше да му даде нещо, за това го попита:

– Какво искаш за подарък?

Детето разрови предметите около себе си и започна да изброява:

– Виж каква красива кукла имам и толкова много играчки …… Нищо не ми е нужно. Имам си всичко.

– То е право, – каза си тя. – Когато не можем да си обясним трудностите в живота си, лесно се разочароваме от ситуацията и питаме: „Защо точно на мен?“ Ако сме мъдри бихме приели спокойно нещата, които не можем да променим.

От този момент очите ѝ се отвориха за благословенията в живота ѝ и от устата ѝ започна да се излива благодарност.

На какво ви наподобява човек, който отлага всичко за по-нататък?

Имаше един строител. Викаха му Михо.

В сърцето си той пожела да построи дом. За целта започна да събира материали. Всеки ден ги поглеждаше и си казваше:

– Малко са. Все още са недостатъчни.

Накрая се престраши и започна строежа. Положи началото и се заредиха дни, седмици, години, а сградата стоеше недостроена.

Михо все отлагаше:

– Днес не съм в настроения, утре……

Или се почесваше по тила и добавяше:

– Малко почивка, нещата трябва да се доизкусурят …

И така строежа се проточи, края му се не виждаше.

Дойде смъртта и отнесе Михо.

Останаха само разхвърляните материали и не достроеният дом.

Трудно се живее в тези времена, а за забогатяване го могат само малцина. Това допринася единствено за унилото настроение у хората.

Жельо живееше в малка стая на тавана. Той през цялото време бе озлобен на живота.

В навечерието на Нова година Жельо дочу детски смях. Надникна от таванското си прозорче и забеляза старец с голям чувал наобиколен от деца.

Заслуша се:

– Аз искам камионче.

– На мен ми трябва говореща кукла.

– Ако може един барабан ….

Желанията на децата бяха разнообразно, но странно старецът успяваше да извади от чувала желаният подарък.

– Този старец е тъкмо за мен, – потри доволно ръце Жельо. – Ще го отвлека и той ще изпълни всичките ми желания.

Той слезе долу, метна стареца на гръб и го повлече към дома си. Когато стигана до таванската си стая, Жельо остави „вълшебникът“ на протрития килим.

Възрастният човек се огледа и попита:

– А ти какво желаеш, младежо?

– Искам луксозна кола с отварящи се врати нагоре, – задъхано изрече желанието си Жельо.

Старецът бръкна в чувала и му подаде ключове за кола и кимна към прозореца.

– Ау, – възкликна Жельо, – за такава дори не съм си и мечтал.

И се започна. Желанията на младия човек засипаха като лавина старецът.

– Много пари, …….. красив дом, вила, прекрасна блондинка, , ….. да полетя в космоса …..

Старецът до време изпълняваше желания на невъздържания младеж, но накрая заяви:

– Момче, трябва да вървя и други ме чакат.

– Къде ще вървиш? А аз? – попита объркан нашият герой.

– Ти си малко странен тип, бих казал глупав, – отбеляза старецът.

Жельо се намръщи и бе готов да шамароса благодетеля си.

– Ти не осъзнаваш желанията си, – каза меко старецът. – Искаш кола, а всъщност очакваш уважение. Мечтаеш за много пари, а нещата опират до свободата, но както ти я разбираш. Пожела си красива блондинка, но търсиш любов. Иска ти се да полетиш в космоса, а това не е нищо друго освен да живееш по-интересно.

Настъпи оглушително мълчание.

– Тръгвам си, – категорично заяви старецът.

Жельо бе навел глава и остави госта си свободно да отвори вратата и да я затвори след себе си.

Рождество дойде и си отиде. Прибрахме подаръците, украсата …… и рождественското настроение.

Митко си помисли: “ Да, това е един от най-прекрасните периоди на годината. Всеки се чувства любим и се старае да бъде мил“.

Петър забеляза усмивката огряла лицето на Митко и продължи сякаш знаеше за какво си мисли:

– Де да можех. да сложа малко от Рождественския дух в буркани и да отваряме по един всеки месец.

Стамат пристъпи към двамата мъже и се намеси:

– Колко пъти си казваме: „Мога да игнорирам това, все пак е Рождество“.

Митко въздъхна дълбоко:

– Ако можехме да действаме така през цялата година, колко хубаво би било.

– Това би станало при положение, че гледаме на хората по различен начин – почеса се по главата Стамат – или просто да се отнасяме към тях, както бихме искали те да се отнасят с нас.

– Тогава бихме могли да направим Рождество всекидневна реалност, – възторжено отбеляза Петър.

– Това не става, – сбърчи чело Митко, – защото ние съдим другите по техните действия, а себе си по нашите намерения. Какво ще се случи ако вместо да приемем най-лошото в хората, вземем най-доброто?

– Дори по Рождество хората все още са несъвършени и понякога ще ни обиждат, – поклати глава Петър – Ако можехме да разберем, че всички ни огорчения са поради това, че всеки от нас има нужда от малко допълнителна доброта, по друг начин щяхме да реагираме.

– Мисля си за онази жена, която изглеждаше невнимателна и ме нагруби в магазина? – спомни си Митко. – Може би нейният свят се е срутил, защото е направила спонтанен аборт.

– Гледам и хлапето на Радулови. То не престава да пречи на другите в клас, – отбеляза Стамат. – А родителите му се развеждат и момчето не знае как да се справи с болката си.

– Често съдим нашият свещеникът, че не винаги посещава домовете на болните и нуждаещите, но скоро разбрах, че го парализира своенравната му дъщеря, – с тъга съобщи Митко.

– Не можем да предположим, че хората винаги ще отговарят на нашите очаквания, – тупна с крак Петър.

– Но можем да им предложим същата благодат, която искаме да ни бъде дадена. Не само по време на Рождество, но и през цялата година, – заключи Стамат.