Той седеше в градината и като никога бе позволил мислите му спокойно да се разхождат в главата му: „Вече не мисля за Боби като за едно от децата ми. Или дори като за мое дете. Опитвам се изобщо да не мисля за него; това е все по-лесно, дори у дома, когато той е наблизо, заедно с всички нас, и вдига шум с някоя евтина бебешка играчка или издава нечленоразделни звуци, като се мъчи да говори. Дори името му не ми харесва вече. И другите децата не му обръщат внимание. Никой не му обръща внимание, дори болногледачките, които наемаме. Е, на тях им се плаща, за да му обръщат внимание и да се преструват, че го обичат. Почти винаги те са неомъжени, към четиридесетте или надхвърлили четиридесетте, вземат много скъпо и обикновено в началото се преструват, че го обичат и първите няколко седмици разиграват сцени на любов и на ревнива загриженост към него, но после започват да го пренебрегват.
Когато ставаше нещо неприятно ги карахме да си тръгнат, но винаги трябваше да намираме други на тяхно място. Иначе ще ни се наложи прекалено рано да изпратим Боби в дом за умствено недоразвити и никога вече да не го видим.
Ще го изтрием от паметта си, ще го зачеркнем, ще го отпишем, макар че ще го посетим три-четири пъти първата година, един-два пъти — втората, а след това може би ще спрем и никога вече няма да го видим. Ще го държим далече от погледа си, ще мислим за него все по-малко и по-малко. Може би той ще ни посещава в сънищата.
А по-късно ще казваме: „Какво стана с него? Нали си спомняш …за онова дете, което имахме? Струва ми се, че се казваше Боби. Онова, дето не беше наред. Имаме ли някаква връзка с него?“
Жена ми и аз за сега не сме способни да го изпратим далече от нас. Той все още е твърде малък. Но няма надежда. Той е голямо тегло. Нуждае се от непрекъснато внимание, а никой не иска да му го отделя — нито баща му, нито майка му, сестра му или брат му. Никой от нас вече не желае дори да си играе с него. Макар че се редуваме да се преструваме….“

Откъде е всичко това у човека — музика, песни, молитви, каква нужда е имал и има от тях? Може би подсъзнателното чувство за обреченост в кръговрата на живота. В него всичко идва и всичко си отива, отново идва и отново си отива. Това го кара да ги създаде с надеждата, че чрез тях ще остави следа, ще увековечи себе си.
Живот и смърт, любов и състрадание, вдъхновение…. всичко това ще намери израз в музиката. В нея човекът е постигнал най-висша степен на свобода. Нещо за което се е борил през цялата си история, още от първите проблясъци на своето съзнание. Но това е успял да постигне само в музиката.
И само музиката, преодолявайки догмите на всички времена, е вечно устремена към бъдещето…
Ето защо на нея е съдено да каже онова, което човекът не е могъл да изкаже…

Една жена пътувала. По пътя намерила скъпоценен камък в потока.
На другия ден срещнала пътник, които молел за храна. Жената отворила торбата си, за да му даде храна. Пътника видял вътре скъпоценния камък и помолил жената да му го даде. Жената веднага дала камъка, без да се колебае.
Пътникът продължил пътя си не вярвайки на такъв късмет. Той разбирал, че стойността на този камък била толкова голяма, че ако го продаде, може безгрижно да живее до края на живота си.
Въпреки това, след няколко дни той настигнал жената и казал:
– Много мислих върху стойността на камъка и реших да се върна при вас с надеждата, че мога да получа от вас нещо много по-ценно. Споделете с мен и ме научете, какво ви накара да дадете този скъпоценен камък на един непознат, без колебание.

Може би е добре, че естествените ни възможности са ограничени. и не само физическите, но и душевните и психическите.
Ние имаме радост. Неизразима радост на обещание, надежда за преобразяване, за получаване на невероятна относно „естеството“ ни завършеност. О, ако можехме да оценим, тази невероятно щастлива възможност!
Замъгляването е страшно нещо. То кара човек да  престане да разбира за какво е призван. От тази нечувствителност в душата расте разрушителна пустота,
Днес човек се забавлява, шегува се, убива времето си или скърби, озлобява се от безсмислието на живота си. Това е едно безизходно състояние, безнадежно съществуване.
Именно днес ние си спомняме факта за идването на Святия Дух върху апостолите и раната църква. Във Святия Дух всяка душа оживява. Всичко това е неразбираемо за оскъдния ни човешки ум. Ако човек се опита да познае Бога умствено, душевно и аскетически, това е равносилно на търговия, при която си купуваш „механизъм“, за да достигнеш Създателя си.
Не, всичко е много по-просто и прекрасно, отколкото можем да си го представим. Господ Бог, Светата Троица ни дава Себе си, за да приемем този дар, Той ни дава способност за това.
Това е особено важно да се разбере днес, когато  някои със собствени сили се стремят да достигнат небето, облягайки се на своето високоумие.
Днес ние си спомняме за слизането на Светия Дух върху апостолите, и обозначаваме този ден като раждането на Църквата. Защото именно в единодушието на Църквата ние намираме в Бога пълнотата на живота. Това, което лежи в основата на Църквата обуславя пътя на преобразяването, очистването и освещението на живота ни.
Това не е моментен акт, като будистко „просветление“, това е начинът, по който внимателната и чувствителна човешката съвест се ръководи от благодатта на Светия Дух. И това пътуване започва в човешкия живот на Земята. По този начин, това преображение и изкачване към Бога става смисъла на живота ни.

От край време ги знаеха като най-бедния народ. Това не бе тайна и за самите тях. Нищо, че се намираха в най-населения и богат район на Земята. Какво, да протестират ли? Не, такова нещо трудно бихте видели от тях. Изглежда защото не могат да си го позволят.
Въпреки, че са най-бедните, голяма част от стоките и услугите им са по-скъпи, отколкото на комшиите им.
За да оцелеят, те са принудени да работят непрекъснато при ужасни условия на труд. Погазени са всякакви трудови норми. Не смеят да се оплачат, да потърсят правата си. Синдикатите им, ако могат така да се нарекат, не се знае какви интереси защитават, може би техните лични…
Ще попитате: „Как може при такъв стандарт на живот, с тези условия на труд и при това грубо отношение, те да си стоят тихо и безропотно да приемат всичко“?
Разберете, те са бедни, толкова бедни, че ако един ден не са били на работа, ще бъде пагубно за тяхното оцеляване. Ако нямат работа не могат да си платят сметките, да си купят храна, за лекарства и дрехи да не говорим.
Бедността им ги принуждава да ходят болни на работа. Те по-скоро биха умрели на работата си отколкото да си вземат почивка.
Заробени веднъж от банките, втори път от работодателите и трети път от политиците си, те са изгубили всяка надежда. Живеят ден за ден в постоянен страх и стрес, да не изгубят работата си, надницата си и да не се разболеят.
Предприятията им произвеждат инвалиди. Работниците им са използвани, изстискани и изхвърлени на улицата, без защита и надежда.
Най-инвестирана е полицията. И забележете, тя не се бори срещу престъпността. защото е корумпирана и подкрепя такава власт. Така всеки опит, дори и малък, за протест и търсене на отговорност, бива смазан и потушен.
Каква идилия. Толкова тих и спокоен народ, примирен със всичко, без желание  да се защитава.