Вървели веднъж един равин и майстор на сапуни.
– Какъв е смисълът на еврейската религия? – попитал майсторът. – Виж колко мъка и страдание има в света! Не помагат нито хилядолетното познаване на доброто, нито правдата, нито спаведливостtа, изучаването на Тората, мъдростта на праведниците, нито високите идеали на пророците. Ако нашата вяра е истинска, защо всичко е толкова лошо?
Равинът нищо не отговорил. Продължили да вървят по-нататък. Видели дете, което си играело в канавката, цялото мръсно с изпомачкани дрехи. Равинът казал:
– Погледни това дете. Ти казваш, че сапуна измива мръсотията от хората, а той целият е мръсен. Питам се, защо тогава е нужен сапунът?
– Но рави – възразил майсторът, – сапунът не може да помогне, ако не се използва.
– Вярно е! – оживил се равинът. – Така е и с нашата религия. Тя не помага, ако не я практикуваме всеки ден.

Хората в топлите страни край домовете си садят палми. Това са доста издържливи и вековни дървета. Силните зимни валежи не ги охлаждат, а горещото слънце не ги суши. Те остават красиви във всяко време на годината, запазвайки си листната маса. Постоянно зелени те вечно са окичени с растящи плодове.
По стар обичай, хората връзват към върховете на палмите камъни и корените им неимоверно бързо нарастват. Това, според обясненията на местните, ставало, защото така „натовареното“ дърво пускало корените си по-дълбоко в земята и укрепвало по-добре ствола си.
Погледнете, нима в живота ни не се случва така? Какво става, когато дойдат до нас скърби и страдания? В страданията се изгражда сила, която твори изумруд от глина и елмаз от въглища. Промяната не е само в нас, тя действа и на околните. Всяка болка и мъка ни подготвят към встъпването на голямата арена на живота.
Трудно се понасят ударите от хората, без да се обидиш. Трудно е да страдаш незаслужено и да не изпитваш огорчение. Почти невъзможно е да съхраниш любовта в сърцето си, когато от всички страни те нападат злоба, неблагодарност, неразбиране, презрение, мъка и оскърбление.
Тези несправедливости могат да дойдат върху теб, не за друго, а да те изградят и утвърдят в живота, не със злоба и желание за мъст, а с растяща любов към хората и желание да им помагаш.
Така както слънцето не е достатъчно за развитието на плода, така радостта и щастието не са достатъчни, за да се изгради човешкия характер.
Тук на земята в школата на страданието израства нашата любов, милосърдие, съпричастност. Този, който не е изпитал болка и мъка завинаги си остава дете.
Таланта зрее в тишина, а характера се закалява в бурите на живота.