Внезапно в коридора се разнесе детски плач. Бързо последва едно: „Шшшшшт“ – вероятно майката се беше намесила в момента. Тодор също го чу.

– Това дете ми напомня за нещо, – рече той – което мъдреците са ни учили. Когато бебето се ражда, ръцете му са стиснати. Ето така.

Той сви ръцете си в юмрук.

– Защо? Защото бебето не знае нищо по-добро от това, да грабне всичко. Целия свят е негов. Но когато човек остарее и умира, какво прави? Отваря си ръцете. Защо? Защото си е научил урока.

Младежът слушащ до сега дългото поучение, изведнъж трепна и попита:

– Какъв урок?

Тодор се взря в очите му, сякаш го питаше: „Още ли не си разбрал?“ Махна с ръка и продължи:

– Не можеш да вземеш нищо на оня свят със себе си.

Един младеж се подигравал на баща си и майка си, наричайки ги глупави и изостанали старци. Слушайки го, неговия приятел му казал:

– Всеки може да се излъже в представите си за даден човека. Мислех те за умен, но ти си глупав човек. Какво добро може да се очаква от теб, та ти си техен син?

Присмехулникът замълчал засрамен. Всички, които го познавали, започнали да се отнасят към него с пренебрежение.

Достоен за презрение е този човек, който не уважава родителите си и им се присмива.

Неблагодарните синове и дъщери са наказани от присмехите на потомство им.

Ако се замислим какво сме направили за нашите родители, ще бъдем поразени от неизмеримостта на нашия дълг към тях.

Приемете родителите си такива, каквито са в старостта си и не се огорчавайте от тях. Даже ако се нарушат умствените им възможности, бъдете снизходителни към тях и не ги пренебрегвайте, когато сте в пълнотата на силата си!

Група хора били около един гроб, където изпращали един от своите приятели. Когато ковчегът бил пуснат в гроба един от присъстващите казал:
– Скъпи приятелю, повече няма да те видим!
Скоро след това на същото гробище, много хора стояли около гроба на една вдовица. По-големият син на починалата погледнал към гроба и казал:
– Иди с мир, съпа майко, Ние ще се видим пак при Господа.
Тези думи направили силно впечатление на събралите се. Един от тях казал:
– О, де да можех и аз да бъда толкова спокоен и щастлив, като този младеж!
Между двата гроба имало голяма разлика. От единият зеела безнадежност и вечна раздяла, а от другия обратно, надежда да се видят скоро в Небесното царство.
Надеждата е единственото благо, на което не можем да се наситим. Тя е невидимото богатство предхождащо истинското, което получаваме в бъдеще.

В един мрачен сутерен, стояли заключени няколко мъже и жени. Всеки от тях знаел, че няма да се измъкне от тук жив. Едни въздишали, други плачели, а трети се молели.

Само един млад човек изглеждал спокоен. Той се надсмивал над останалите, особено на тези, които се молели. Той не вярвал, че има Бог.

Една нощ зад вратата се чули зловещи стъпки. Отворила се вратата и блеснал фенер. А на прага се появили униформени – „ангелите на смъртта“, както ги наричали затворниците.

Всеки от затворените хора изпитал смъртна тревога опасявайки, че ще чуе името си. Изведнъж прозвучало името на младият човек. Той станал, но краката му не удържали и се строполил. Не можел да повярва на ушите си. Отново била произнесена фамилията му. Тогава нещастникът паднал на колене, раздирайки дрехите си с плач промълвил:

– Боже, аз съм толкова млад. Искам да живея!

Но военните го сграбчили за ръцете и го отвели навън. След известно време се чул приглушен звук от изстрел.

Страхът от смъртта сваля на колене атеистът и го кара да се моли, когато вече е късно. Но всеки, който е приел Исус в сърцето си е освободен от страха пред смъртта.

Един обикновен младеж, живеещ на село, попаднал в града.

На перона на гарата някой го настъпи по крака и каза:

– Извинете!

След това той отиде в хотела, но там някой го блъсна отзад и му каза:

– Извинете!

В театъра едва не го събори един дангалак и отново:

– Извинете!

Тогава този младеж от село си каза:

– Та това е чудесно! До сега не съм знаел този трик. Прави каквото си искаш и след това се извинявай!

Той удари с юмрук човека, който минаваше край него и каза:

– Извинете!