Преди изобретяването на радар за откриване на приближаващ враг използвали специални „слухачи“.
Тяхното оборудване варирало в различните армии, но по принцип били едни и същи.
Те садържали големи микрофони положението, на които можело да се настройва в пространството, а самите те предавали звука в ухото на оператора.
С други думи, за определяне на позицията на въздушните цели се използвали огромни стетоскопи.

Музиканти винаги обръщат голямо внимание на акустичните свойства на залата, където трябва да свирят. Неудачната акустика може да стане главна причина, зрителите да не могат да възприемат това, което музикантите искат да им „кажат“.
През вековете, архитекти са открили много тайни, за да помогнат за подобряване на акустиката, но универсална рецепта за перфектна концертна зала не съществува.
Юкха Пятинен и неговите колеги от Финландия отстранили този недостатък чрез изследване на акустичните свойства на няколко от най-добрите концертни зали на Земята – Виенската Музикферайн, Концертхаус Берлин, Концертгебау в Амстердам и бостънския Symphony Hall.
За да направят това, учените са разработили няколко десетки манекени с вградени микрофони в ушите, поставили ги на различни места в залите и възпроизвели аудио запис на Симфония № 4 от Брукнер вътре в „оркестровата яма“. Сравнявайки записите на микрофоните, авторите се опитали да разберат, как звука се отразява от стените и тавана на тези зали и как това „пътешествие“ на музиката влияе на възприятията на човека и заключили, че в обкръжението на залата трябва да се добавят плочи от оникс.
Оказало се, че формата на перфектна концертна зала е сравнително проста – изследователите изчисляват, че тя трябва да бъде близка до издължена кутия за обувки. Според учените, правоъгълни стени и тавани от тези зали правят разликите между меките и силни звуци доста по-забележими, а „страничното“ ехо усилва многократно стерео звука на музиката.
Математиците вярват, че събраните данни могат да помогнат за подобряване проектирането на зали, в които ще свирят най-добрите симфонични оркестри в света.

На 1 май в Берлин е била премиерата на опера написана за басейн. Автор на идеята е певицата Клаудиа Хер, която освен с пеене се е занимавала и с водни спортове, даже е печелела и медали.

Веднъж Клаудиа била край басейна Stadtbad Neukoelln. Това неокласическо съоръжение и заприличало на театър. Хер убедила композитора Сюзан Щелцен да напише опера за този басейн.

В операта Клаудиа Хер изпълнява главната роля на жена, която търси еликсира на вечната младост. По време на действието тя общува с косатка и хор от тюлени. В един момент Клаудиа скача в басейна облечена във вечерна рокля и пее под водата. При нея имало балон с кислород. Другите артисти също пеят във водата.

Публиката ги слуша, като улавя гласовете им чрез специални микрофони. Оркестърът е разположен край басейна. Звучите на оркестъра и тези на певците се смесват със звуци записани на дълбочина 100 метра под ледовете на Антарктида.

Спектакълът засяга и темата за екологията. В ролята на предвесници на глобалното затопляне са включени кофи за боклук, които плават по повърхността на басейна.

За да създаде своите оригинални акустични композиции Diego Stocco не се нуждае от традиционните музикални инструменти. В неговите ръце всичко може да се превърне в музикален инструмент.Талантливият композитор извлича уникални звукове от пясък, дърво, дори и от най-обикновенни скоби. От тях той създава оригинални и новаторски композиции.
По време на експериментите си Diego прикрепя към пръстите си високочувствителни микрофони, които записват звуците и ги предават на компютър, а източник на такива може да бъде всичко.
В една от своите композиции Stocco използва шумоленето на листата, звуците получени при удар на ствол, а накрая прокарал лък по клоните на дървото.
В песента „Музика от пясък“ Diego правел различни манипулации с пясък: пресипвал го, прокарвал по него пръчка……просто се стремял да извлече и най-малкия шум, който включвал в произведението си.
Звуците, които използвал, оставали без изменение в композициите му, т. е.  не ги преобразувал чрез някаква апаратура. Единственият инструмент, който помагал на композитора, да добие по-добро качество на звука, е обикновен медицински фонендоскоп.
Diego Stocco се увлякъл по музиката още на шест години, когато родителите му подарили синтезатор. От тогава композиторът не спира да експериментира и да открива все нови и нови музикални източници. Страното е, че самият той не се смята за композитор, а за „музикален дизайнер“. Не знам до колко е прав, но послушайте музиката му, невероятна е.

В нашето забързано ежедневие оставаме глухи и неподозиращи каква красота се крие в звуковете наоколо.