Красавица седеше в автобуса до прозореца, а аз й завиждах: „Де да можех да съм като нея!“
Изведнъж момичето стана и се отправи към изхода. Изтръпнах, тя се движеше на патерици.
О, Господи, прости ми за това, че непрекъснато се оплаквам. Ето имам два крака и ти благодаря за това.
Веднъж се разбъбрах с продавача, той бе умен и красив. Покани ме да дойда да пазарувам отново тук. Когато си тръгвах, той ми каза: „Да ви дава Бог здраве за много години. Колко жалко, че не мога да ви видя, аз съм сляп по рождение“.
А аз виждам и не се се сещам да благодаря за това благословение на своя Създател.
Видях красив малчуган, изваян като статуя. Седеше и не помръдваше. Приближих се и му казах: „Защо стоиш тук сам, твоите другарчета играят зад ъгъла, иди при тях“. Но той седеше безучастен, разбрах, че е глух. Господи, аз чувам всичко и забравям да ти благодаря, че мога да го правя.
Имам крака, с които да бродя навсякъде. Очите ми възторжено гледат наоколо. С ушите си чувам рева на далечния прибой.
О, Боже, прости ми, че се оплаквам и негодувам. Аз съм благословена и ти благодаря за това.

Денят преваляше. Последните лъчи на огненото кълбо се отразяваха в огромните витрини на многоетажния магазин. Тълпата изпълваше улицата и никой не забелязваше малчугана, вперил жадни си очи в примамливите неща, изящно наредени зад осветените стъкла на витрините.
Под окъсаните му панталонки се подаваха чифт, покрити с кал, боси немирници. Те цял ден кръстосваха на воля, но сега привлечени от чудесата зад витрината, стояха заковани. Под късата му изгубила цвята си ризка, надвесила се над къркорещото му коремче, туптеше малко,  детско сърчице, изпълнено с желания и мечти. Буйните кичури покриващи мургавото му личице, леко се полюшваха от немирния вятър.
До него спря една възрастна дама. Подаде ръка на детето и двамата влязоха в магазина. Тук малчугана получи дрешки, обувки и играчки. Когато излизаха през огромната въртяща се врата, малките му зъбки все още хрупаха нещо, което със сладост изпълваше съзнанието му.
Застанал в нерешителност до побелялата жена, детето плахо попита:
– Лельо, вие Бог ли сте?
– Не, моето момче, но съм негова дъщеря.
Очите на малчугана заискряха с топлина и признателност. Възторженият му глас разтърси тишината:
– Така си и знаех, че сте от неговото семейство.