Идеалите са необходимо ръководство за всеки човек, за неговата етническа принадлежност, логическо, естетическо и практическо поведение. Всичко, което се случва в живота е основано на принципа на обмена: топло – студено, даване – получаване…..

Всеки обмен хармонизиран с реалната действителност се отнася към идеала. Ако следваме тази разпоредби, животът ни става смислен и задоволителен. Такива идеали като любов, истина, справедливост, толерантност, са тясно свързани с действителната реалност и ние винаги се нуждаем от тях.

Но ако някой си мисли, че даден идеал има особена стойност към всички проявления на реалността и е приложим в различни ситуации от живота, този човек е създател на идеология. Той не разбира и не допуска в други ситуации, възможността за използване на някой друг идеал. От тук произлиза неговата нетърпимост и потребност да упражнява власт. Той започва да се бори против всички.

Такива политически и религиозни идеологии са били и остават най-страшния бич на нашата планета.

– Ах, любов! Мечтая да бъда като теб! – възхищавайки се повтаряла влюбчивостта. – Ти си много по-силна от мен.
– А знаеш ли в какво е моята сила? – попитала любовта.
– Ти си много необходима на хората.
– Не, не за това, моя мила, – въздъхнала любовта и погалила влюбчивостта.
– Аз умея да прощавам и това ме прави толкова необходима.
– Нима можеш да простиш една лъжа?
– Разбира се, защото лъжата  се появява при безизходица, осъзнаване на собствената вина или от нежелание да се причини болка.
– Аз не мисля така. Има си просто хора, които не могат да не лъжат.
– Да но тези хора, нямат нищо общо с мен, защото не могат да обичат.
– А какво можеш още да простиш?
– Мога да простя гнева, защото е краткотраен. Грубостта, защото нейна спътница е огорчението, а то не може да се предвиди и контролира.
– Друго?
– Мога да простя обидата, по-голямата сестра на огорчението, защото те следват една след друга. Мога да простя разочарованието, защото след него идва страданието, а страданието пречиства…
– Ти наистина си невероятна. Можеш да простиш на всички всичко, а аз при първото изпитание гасна, като догаряща кибритена клечка.
– Тук не си права. Никой не може да прощава всичко и на всеки, даже и любовта.
– Но до сега ми говореше съвсем друго!
– Не това, което казах е вярно. Аз мога да прощавам и прощавам безкрайно. Но има на света, нещо което възпира даже любовта. То убива чувствата, разрушава душата, води до мъка и унищожение. Причинява такава болка, че никакво чудо не може да я премахне. Отравя живота на околните и ги прави да се затварят в себе си. То ранява. От него боли повече, от колкото от лъжата, гнява и обидата. Запомни, мила, няма по-страшно нещо от равнодушието. За него няма лекарство….

Един човек искал да бъде щастлив. Видял един търговец, който бил богат и щастлив. Търсача на щастие си помислил, че този човек е щастлив за това, че върти търговия и трупа богатство. И той решил да стане търговец.
Друг стремящ се към щастие срещнал щастлив семеен човек. Той си помислил, че жената и децата го правят щастлив. За това решил да се задоми и да има жена и деца.
Друг търсещ щастие видял един щастлив свещеник, който служил в храма. Той веднага решил, че причината за щастието на свещеника е мястото, което заема, за това станал поп.
Минало време, но никой от тримата не станал щастлив. Те имитирали това, което са видели, а са забравили за най-важното – любовта и предаността, а също и служенето на невидимите неща, които придавали вкус на щастие при тези хора.

Катастрофа. Всички загинали, но кучето останало живо. В колата били само кучето и неговия млад стопанин. Кучето останало по чудо живо.
То не забравило стопанина си. Постоянно ходило там, където за последен път го видяло. То чакало младежа да се върне и това би станало, ако той беше жив.
Седем години в пек и студ, кучето охранявало последното пристанище на своя приятел.
Местните хора кръстили кучето Константин, т.е. постоянен, верен. Всички очаквали, че след известно време кучето ще забрави за случилото се. Но то всеки ден отново отивало сред автомобилите. Търсело приятеля си сред червените коли, които имали в номера си деветки. Но автомобилите преминавали край него…
През всичкото това време местните жители хранели кучето и се опитвали да го приютят, но то не оставило своя пост.
Така кучето живяло още няколко години, запазвайки верността към стопанина си, който така и не дочакал.
След смъртта на кучето на мястото, където Константин чакал приятеля си, се появи плакат с надпис: „Кучето, което ни научи на любов и преданост“. Вятърът постоянно развявал плаката….
Тогава хората решили да издигнат паметник на вярното куче. Една година след смъртта на кучето, се появил паметник с надпис „Паметник на предаността“.
И сега на мястото на катастрофата стои не живо, а бронзово куче. Кучето, което ни научи на любов и преданост.

Интересно, колко много хора в света не обичат себе си. Дори смятат любовта към себе си за нещо лошо, егоистично или с други думи казано за тях това е недопустимо и осъдително. Но кажете ми, нима любовта е нещо лошо?
Любовта на човека към самия себе си е основа, върху която се гради целият му живот. Нали в Библията е казано: „Да възлюбиш ближния, както себе си“.
Дори и да не сте вярващ и към Библията да се отнасяте скептично, то разсъждавайте върху смисъла на тези думи: Трябва да обичате хората така, както обичате себе си.
Ако човек не обича себе си, как ще обича другите? Каква любов може да им даде?
Мисля, че причината човек да не обича себе си се крие в обидите и недоверието към себе си, към хората и изобщо към живота. Именно на тази почва възникват всякакъв род комплекси….. и други, които пречат на човека истински да живее.
Това, че не се обичате може да се прояви по различни начини. Най-често срещания вариант е отказ от комплименти, като например:
– Днес изглеждаш страхотно!
– Просто цветът на лицето ми си е такъв.
Или отказ от услуги:
– Браво, ти отлично се справи със задачата!
– Да, но това стана случайно..
Или, когато човек постоянно се отказва да си купи нещо. Той мисли, че по този начин прави икономии, но дълбоко в себе си вярва, че той не заслужава това.
А колко много хора са убедени, че не са достойни за по-добър живот! Доволни са от малкото и не се стремят да получат нещо по-добро. Понякога хората не осъзнават на какви „имена“ откликват,  например като дебелак, очиларко, хлебче…., това също е проява на неприязън към себе си.
Дори не осъзнавате, че самите вие не се харесвате. Или се страхувате да си признаете. Нима човек може да обича истински другите, ако не обича себе си?
Ако човек не се обича, той не се приема, но това означава, че не приема и самия живот.  А това е вече наистина лошо.