Една жена отишла при магьосник да й помогне. Още невлязла, от вратата започнала да го моли:

– Върнете ми мъжа. Избяга с едно младо момиче. Имам три деца. Тежко ми е и не мога да се справя сама.

– Добре, дай 300 лева и ще ти върна мъжа.

След няколко дни жената отново дошла при магьосника. Лицето й било потъмняло. Цялата била раздърпана. Ръцете й треперели, а в очите й се четял ужас.

– Какво, мъжът ви не се ли върна? – попитал я магьосникът.

– Върна се! Само че първият, който погребах преди 10 години.

Един човек ходел винаги с намръщено и тъжно лице.
– Защо този човек не се весели като останалите хора? – питали се наоколо.
– Защото, – казал опитен познавач на човешката природа, – му се е случило някакво нещастие или негов ближен е имал успех.
Руската поговорка казва: „Съседа не ми дава да спя, добре си живее“.
Завистта е равносилна на убийство. Тя е причината за първото човекоубийство. Голямо зло връхлита хората, които завиждат. Прониквайки в душата на човека, тя приспива съвестта. Кара човек да преброи съчиците в очите на хората, а след това отделя смъртоносна отрова, която отравя човека с подозрителност, горчиви мисли и обиди. На очите се появяват криви огледала, които изкривяват истината.
Сърцето на завистникът е пълно с възмущение, неговият език обвинява невиния, както Аарон и Мариам упрекваха най-кроткия човек на земята  Моисей. Но по-лошото е това, че на пръв поглед завистта изглежда незабележима, но води до предателства и убийства.
Завистливите хора са по-лоши и от зверовете. Животните нападат, когато са гладни или раздразнени, а завиждащия когато е облагодетестван, а с благодетеля си се отнася като с враг.
Един от пороците и недостатъците на човешкия характер е завистта. Тя често се порицава, но същевременно и щателно се скрива. Това е пагубно чувство, крайъгален камък на светския живот.
Завистта е злокачествена язва на душата. Ако човек успее да преодолее това чувство, той ще израсте духовно.

Мина Кешвар Камаль е била само на 20 години, когато през 1977 г. се е организирало първото движение за правата на жените в Афганистан.

Като студентка в Кабул, тя е била основно лице от организацията, която действала срещу съветската окупация в Афганистан и репресиите на фундаменталистите.

Мина е майка на три деца. Помогнала е да се отворят училища и болници за жените-бежанци в Афганистан и Пакистан.

През 1987 г. Мина била убита в Куета, Пакистан. Двама афганистански мъже през 2002 г. били обесени заради убийството й. Много заявяват, че убийството е свързано с организацията по разузнаването и сигурността в Афганистан.

Организацията създадена от нея все още работи в Афганистан и Пакистан. Тя помага на бежанците – жени и деца, а също така се застъпва и за правата им.

Тя сложи ръка на устата си и го погледна неразбиращо. Стана му неловко от този поглед, За това отиде до прозореца. Залязващото слънце го заслепи и той затвори очи. След това се обърна към нея и очите му заблестяха. Под питащият й поглед той отиде до вратата и след като я заключи се обърна към нея. Тя мълчеше.
Той повдигна рамене, свали шапката си и я сложи на закачалката. Разкопча ризата си, съблече я бавно и я закачи до шапката. Застана до нея само по дънки.
Тя се огледа неспокойно. Кършеше пръсти и хапеше устните си. Той бавно се приближи към нея. Гърбът й се скова. Лицето й стана грозно и отблъскващо.  Той я хвана за раменете и я разтърси:
– Държиш се като малко дете, – изръмжа младият мъж.
Тя сведе глава. Той я придърпа в обятията си, но тя извърна лице. Младежът я хвана за косата и със сила приближи лицето й към своето. Тя затвори очи. Устните й се местеха беззвучно.
– Какво си говориш? – с насмешка попита младежът.
Очите й бяха пълни със страх. Тя беше като подгонено животно. Ръката й инстиктивно докосна шията.
– Няма да го разбереш, – каза сподавено тя.
– Мога да се досетя, – извика той, – Ти си мърмореше:Дани, Дани, Дани! – презрително изплю името той.
Тя го погледна.
– Говориш глупости. Дани е мъртъв и не може да ми помогне. Молих се на Бога, да ме избави от теб.
Той я пусна, изпълнен с ужас. В този момент тя вече не беше кротката приятелка на Дани.
Младежът имаше чувството, че се намира в тясната част на едно шише, притиснат от всички страни от сила, която го заплашваше, че ще го унищожи. Всеки път за бягство му бе отрязан.
Вечерният вятър носеше още от горещината на деня, но той трепереше от студ. Въздухът в гърдите му стана тежък и той задиша дълбоко. Имаше чувството, че ще се взриви.
– А, така ли…., – разсърди се той, но думите му прозвучаха като въздишка
Настаналата тишина падна като  тежка пелена върху него. Той не чуваше нищо друго, освен ударите на сърцето си.
– Трябваше да се досетя, – каза задъхано той. – Отново ми се изпречва вашият проклет Бог. Но този път аз съм по-силният. Знаеш какво те очаква. Щом слънцето залезе, започва сватбената ти нощ с мен.
Очите й се напълниха със сълзи:
– Моля те, недей… – промълви тя.
Той хвана с две ръце роклята й при деколтето и я раздра. С треперещи ръце тя събра дрипите, държейки ги пред гърдите си. Стисна очи и продължи да движи устните си.
Разгневен той втренчи очи в устните й. Хвана с две ръце врата й и започна да го стиска. Този безмълвен глас трябва да замлъкне. В душата му всичко завря, сякаш седеше върху вулкан. Огън искреше от очите му. Вените на челото му пулсираха ускорено и той се озъби.
Тя си пое дъх и заплака. Устните й още умоляваха…
Той изригна някакво проклятие и я пусна. Тя пристъпи към леглото олюлявайки се. Очите й бяха широко отворени. В тях прозираше паника. Той се обърна метна ризата си на главата й, взе шапката си и затръшна вратата след себе си. Цялата стая се разтресе.
Тя се свлече на колене и издигна благодарствена молитва към Бога, Създателя на света.

Кой беше казал, че времето има каменно лице?
Застаряващ джентълмен, седнал в кресло пред камината. Взиращ се философски в бъдещето през дима на вярната си лула.
По-скоро времето е бесен нощен влак, който с грохот се носи през тунела, пробит от собствения му прожектор.
Къс е осветеният отрязък от релсите, а и мракът бяга напред, обръща се и ни дразни.