В едно село живеел самотен старец. Вечер близо до дома му играели деца. Игрите както винаги били придружени със силни викове.
На старецът му омръзнало всичко това и една вечер поканил децата на гости при себе си. Той им казал, че много харесва виковете и крясъците им и им обещал, че ако всяка вечер идват и играят много шумно той ще им плаща по един лев.
На следващата вечер дошли, вдигнали страшен шум и получили обещаните пари. На другия ден децата не получили по лев, а по 50 стотинки, а на третата вечер само по 10 стотинки.
Старецът им казал:
– Мили деца, нямам повече пари. Не бих се съгласил утре да дойдете и да виката просто така.
Децата били много разочаровани и казали, че повече няма да дойдат. Струва ли си да изразходват толкова много сили безплатно.

Най-възмутителната особеност на глупостите е тая, че докато ги вършим, са невидими за нас. Ние ги забелязваме обикновено късно, а често и никога.
Характерно варварството на нашето общество е, че никой за никого пет пари не дава. Нито има желание да признае някой по-високо от себе си, камо ли да прояви обич към него. Зад видимо интимната връзка най-често се крие съвместно извършено престъпление.
Навярно не един път сте чували:
– Защо го осъждате? Той се бори за запазване на българския лев. И за да го запази, го пренася от държавните каси в собствения си джоб.

Нашенецът не мрази книгата. Нещо по-лошо, той няма никакво отношение към нея. Не разбира за какво би му е потрябвала. Ако би я смятал за лукс, той би ламтял за нея. Но тя за него е просто една нелепа ненужна вещ.
Вярно е, че все пак има книги.
Но има и амбулантни музиканти, които по празници и именни дни се вмъкват незабелязано през пътната врата и току гръмват със своята музика всред двора, без да ги е канил някой. Домакините изтичват отвътре с досада и им дават някой лев, само да млъкнат и да си отидат.
Има и автори. Те винаги ми напомнят на мухи пред затворен прозорец. Цял живот се блъскат в стъклото и си въобразяват, че летят в ширния простор, който е  оттатък прозореца….