През 1948 г. около Западен Берлин имало блокада. Единственият начин за снабдяването на града бил чрез въздушен транспорт.
Американският летец Гейл Хелворсен решил преди кацането си на летище Темпелхоф да спуска за децата пакети с лакомства, с помощта на малки парашути.
Скоро неговият пример последвали и други пилоти. Сладките били купени със средства, пожертвани от жителите на САЩ и Великобритания.
В пакетите обикновенно имало шоколад, дъвки и стафиди.
Ето защо самолетите доставящи тези товари до Западен Берлин  били наречени „стафидени бомбардировачи“.

Легна и се замисли. Пред очите му оживя образа на покойната му майка. Спомни си думите й:
– Кое е най мекото нещо на света, сине?
– Пухената възглавница, – й бе отвърнал без да се замисли.
– Не, синчето ми, твоята ръка е най-мекото нещо на света.
Той не беше й повярвал, но после забеляза, че лягайки върху меката възглавница, слагаше ръчичка под бузата си. Да, майка му се бе оказала права.
– А кое е най-сладкото нещо на света? – отново го бе попитала тя.
Тогава той бе изброил всички лакомства, които познаваше, но майка му бе поклатила глава:
– Не , най-сладкото на света е водата.
Майка му и този път се бе оказала права. Каквито и сладки неща да бе ял и пил, когато бе жаден, водата му се струваше по-сладка от всички тях.
Веднъж мака му го попита:
– А какво е щастие?
Бързо и бе казал тогава:
– Да имам голяма къща, като палат.
Майка му бе въздъхнала:
– Не, синко, не. Запомни, че най-голямото щастие на света е да бъдеш свободен.
Тя гледаше в една точка, а очите й се бяха напълнили със сълзи. Думите й бяха докоснали нещо съкровенно вътре в него. И той реши непременно ще бъда свободен.