Зина бе от две години в дома. Майка ѝ бе починала, а баща си не бе виждала изобщо. Наближаваше празник и тя усещаше нетърпението на децата край нея.

Щяха да дойдат хора в дома и всеки от децата щеше да получи подарък.

– Дано дойде онази …. усмихнатия батко с къдравата коса, – замечта се Мира.
Тя си спомняше колко добър беше към нея и ѝ помагаше да се придвижи по стълбите.
Тони знаеше, че ще получи някаква играчка, но сърцето му жадуваше някой да го прегърне, да поговори с него. Не помнеше майка си, нито баща си. Когато видеше някое малко дете хванало за ръце родителите си, весело да бъбри с тях, му ставаше мъчно.

Лена, често се криеше в някой ъгъл и дълго плачеше. Между хлипанията ѝ едва се разбираха откъслечни фрази:
– ….. подарък, някаква крас …. кукла…… аз искам мам…. да ме прегръща ……да ми пее…разказва приказ …..ходим на разход…..

Виктор размахваше сабя и даваше заповеди, но там  в него биеше едно детско сърце, жадуващо за ласка и любов.

Жанет гледаше през прозореца и внимателно разглеждаше отминаващите хора. Взираше се настойчиво във всяко лице. Понякога трепваше като малка пеперуда с крилца и шепнеше:

– Мама, ето я идва, не ме е забравила.

Жената с бързи крачки наближаваше вратата на дома…. и отминаваше. Тежка въздишка се отронваше от Жанет. Малкото момиченце с големи сини очи, още таеше надежда, че майка ѝ ще дойде и ще я вземе.

Станимир се люлееше на стола като махало на стенен часовник. Той не говореше, а когато искаше нещо мучеше и размахваше хаотично ръцете си. Щом не го разберяха, започваше да крещи и да си хапе.

Леля Надя  се грижеше за тях. Прегръщаше ги и ги милваше по главата, но тя знаеше, че всяко от децата мечтаят за мама и татко, някой да го обича и да го приема с недъга му.

Наближаваха празници и домът ще се изпълни с подаръци, лакомства, музика и шум, но всичко това щеше да отмине и всяко от децата отново щеше да остане със своята болка и мъка.

През 1948 г. около Западен Берлин имало блокада. Единственият начин за снабдяването на града бил чрез въздушен транспорт.
Американският летец Гейл Хелворсен решил преди кацането си на летище Темпелхоф да спуска за децата пакети с лакомства, с помощта на малки парашути.
Скоро неговият пример последвали и други пилоти. Сладките били купени със средства, пожертвани от жителите на САЩ и Великобритания.
В пакетите обикновенно имало шоколад, дъвки и стафиди.
Ето защо самолетите доставящи тези товари до Западен Берлин  били наречени „стафидени бомбардировачи“.

Легна и се замисли. Пред очите му оживя образа на покойната му майка. Спомни си думите й:
– Кое е най мекото нещо на света, сине?
– Пухената възглавница, – й бе отвърнал без да се замисли.
– Не, синчето ми, твоята ръка е най-мекото нещо на света.
Той не беше й повярвал, но после забеляза, че лягайки върху меката възглавница, слагаше ръчичка под бузата си. Да, майка му се бе оказала права.
– А кое е най-сладкото нещо на света? – отново го бе попитала тя.
Тогава той бе изброил всички лакомства, които познаваше, но майка му бе поклатила глава:
– Не , най-сладкото на света е водата.
Майка му и този път се бе оказала права. Каквито и сладки неща да бе ял и пил, когато бе жаден, водата му се струваше по-сладка от всички тях.
Веднъж мака му го попита:
– А какво е щастие?
Бързо и бе казал тогава:
– Да имам голяма къща, като палат.
Майка му бе въздъхнала:
– Не, синко, не. Запомни, че най-голямото щастие на света е да бъдеш свободен.
Тя гледаше в една точка, а очите й се бяха напълнили със сълзи. Думите й бяха докоснали нещо съкровенно вътре в него. И той реши непременно ще бъда свободен.