Марта се скара с дъщеря си. Закипя от гняв и негодувание:

– Как може така да ми говори собствената ми дъщеря? Колко несправедливи думи изрече. О, и съпругът ѝ не остана по-назад, каза толкова неприятни неща.

Накрая въздъхна дълбоко и реши:

– Ще се обадя на Ана. Тя ми е съседка и винаги ми е помагала.

Отиде при Ана и от вратата започна да ѝ се оплаква:

– Да знаеш каква неблагодарна дъщеря имам! Сега ми ги говори, а какво е правила преди … Какъв скапан зет си имам …

Ана слушаше известно време, но прекъсна Марта:

– Няма да се меся във вашия семеен конфликт. Не желая да слушам повече как сте се скарали, нито ругатни към близките ти.

Марта я изгледа озадачена.

А Ана добави:

– Успокой се. Не казвай нищо, за което по-късно ще съжаляваш …

– Но …, – бързо възрази Марта.

– Не ми разказвай за семейните си кавги. Разбирам, че сте се скарали. Първо се успокой и тогава ще поговорим.

Марта си тръгна огорчена:

– Колко е бездушна и егоистична, студена и безсърдечна, – каза си тя за Ана.

По едно време Марта се опомни и реши:

– Колко е глупаво …

Постепенно се успокои.

Вечерта дъщеря ѝ се обади и ѝ се извини.

– И аз не бях права, казах доста обидни и жестоки думи, – призна си и Марта.

Зет ѝ донесе цветя и бонбони и също се извини.

Помириха се.

След като си отидоха, Марта влезе в кухнята и застана до прозореца

– Ана е много мъдра, – каза си тя. – Не пожела да чуе лоши думи по адрес на дъщеря ми, нейните тайни, неприятните ѝ истории от миналото … Не подхрани огъня на гнева ми. Ще ѝ се обадя.

Тя отиде до нея. Звънна на вратата и след като бе поканена да влезе вътре, каза:

– Ана благодаря ти за урока.

Ана я погледна нежно, макар да не знаеше за какво става въпрос, но и не попита.

– Студената вода, която изля върху мен, спря истерията на гнева ми, – сподели Марта. – Така бях лишена от възможността да кажа нещо, за което по-късно щях да съжалявам.

От тогава двете станаха много добри приятелки.

Говориха си за живота, детството, любими филми и книги, за много неща, но без оплаквания, клюки и мърморене за близки и приятели.

Вечерта спусна тъмния си воал. В апартамента бе тихо.

Станчо седеше сам на масата пред две чинии с ядене, които сам си бе приготвил.

В съседния апартамент също вечеряха. Смехът и гръмките им разговори раздираха тишината, която цареше около Станчо.

Така ден след ден той вечеряше, обядваше и закусваше сам, тъй като жена му бе починала преди известно време.

Станчо се бе свикнал със самотата си, а пронизващата болка, че не може да чуе веселия смях и говор на жена си се бе притъпила.

Тази вечер смехът зад стената го прониза дълбоко.място

Преди да си легне Станчо си прочете Псалм 23. Той бе любимият му. Най много му харесваше 4-я стих, особено мястото, където се казваше, че Бог е с него.

Станчо знаеше:

– Присъствието и любещия поглед на Пастира се усеща във всеки детайл от живота ми….

И успокоен от такива мисли той заспа.

Ако знаем, че Някой е с нас, това би донесло утеха, особено ако сме самотни.

Бог ни е обещал, че Неговата любов ще бъде винаги с нас. Той няма да ни изостави.

Когато се чувстваме самотни и незабелязани, независимо дали сме в кухнята, в автобуса, прибиращ се от работа или дори в претъпкания супермаркет, ние знаем, че погледът на Пастира е винаги върху нас.

Какво успокоение:

– Той винаги е с нас.

Дългоочакваното слънчево време най-после дойде.

Едни се радваха,а други гледаха небето и си казваха:

– Времето е променливо. Може пак да завали.

Росица и Мариана бяха от първите. Те искаха напълно да се насладят на слънчевите лъчи, за това излязоха в близката гора.

Гледайки отгоре малкото си градче потънало в зеленина двете момичета се усмихваха и възторжено сочеха къщата на бай Михо, болницата, новооткрития цех за консерви, …

Росица внезапно спря огледа и попита приятелката си:

– Как мислиш, кога другите виждат в нас Исус?

– Може би, когато в къщи всичко е наред, учителката е доволна от нас, – започна да изброява Мариана, – чувстваме се добре, търпеливи сме, внимателни, любвеобилни, …

Росица вдигна нетърпеливо рамене и зададе следващи си въпрос:

– Нима другите не са способни да бъдат такива?

– Да де, те също могат, – съгласи се Мариана.

– Тогава? – завъртя глава Росица.

Мариана въздъхна дълбоко и отговори кратко:

– Не знам.

– Представи си, – започна предизвикателно Росица, – боли те глава, крещят ти, телефонът постоянно звъни и като вдигнеш спира, а от кухнята мирише на изгоряло и въпреки всичко това ти си търпелива, мила, внимателна и любяща. Какво ще си кажат хората около нас?телефон

– Това поведение е неестествено.

– И?

– Другите ще виждат Исус разкрит в нас.

Елена бе млада жена. Тя имаше проблеми в брака. Скоро бе научила, че мъжът ѝ изневерява.

Един ден съседката ѝ Дина видя угриженото ѝ лице и я попита:

– Какво става с теб? Какво те измъчва?

Младата жена със сълзи на очи сподели болката си.

– Ела за малко у дома, – покани я съседката.

Когато двете влязоха в кухнята, Дина взе една тенджера. Наля вода в нея и сложи картоф, яйце и смляно кафе.

Когато всичко завря Дина накара Елена да огледа какво се е получило от сварените продукти.

– Картофът е омекнал. Яйцето се е сварило, а кафето издава сладък аромат, – докладва Елена. – Какво искаш да ми кажеш с това?

Дина се усмихна и поясни:

– Виж и трите са изпитали едно и също „бедствие“. Врели са в горещата вода. Картофът е бил корав и непреклонен, но след това е станал мек и слаб.

– Аха, – усмихна се Елена, – яйцето е крехко вътре, но черупката го е защитила и то е станало вътре твърдо.

– Правилно разсъждаваш, – зарадва се Дина.

– Ами кафето? – попита Елена.

– С него се е случило нещо много интересно. То е променило водата.

– И? – недоумяваше Елена.

– Ако си като кафето, когато нещата стават най-лоши, ти напук на всичко ставаш по-добра и така променяш ситуацията. Ако хората са щастливи, това не означава, че са получили най-доброто. Те просто са направили най-доброто от всичко онова, с което са разполагали.

Надка целуна мъжа си и тичайки надолу по стълбите му припомни:

– Като станат децата, направи им сандвичи и им дай малко грозде.

Гроздан отиде в кухнята и веднага се зае с приготвяне на храната. Той знаеше, че децата, докато още са сънени, тичат веднага на масата и искат да ядат.

Не мина много време и двамата братя се появиха.

Бащата поднесе чинията със сандвичите, но Кирил направи кисела физиономия:

– Как очакваш да ги ядем такива?

– Че какво им има? – попита бащата.

– Мама прави сандвичите във форма на мечета и зайчета, – поясни Здравко.

Гроздан опита да оформи сандвичите по желания образ, но не се получи. Те се начупиха на произволни парчета и според децата:

– Сега изобщо не стават за ядене.

Отчаян бащата им поднесе грозде, но разряза чепката на половина по дължина.

– И как мислиш, че ще го ядем това? – попита възмутен Здравко.

– Не можа ли да ни го разкъсаш на по-дребно?! – добави Кирил.

– От къде да знам за тези ваши капризи? – вдигна ръце Гроздан. – Защо храната трябва да има специфична форма? Нали вкусът е същия?

Двете момчета обърнаха гръб към масата.

– Недей те да капризничите, просто яжте каквото ви е сложено! – извика Гроздан.

Но това не помогна.

– По-добре да умрем от глад, вместо да ядем това … – Кирил изгледа с отвращение жалките остатъци на масата.

Двамата братя се изправиха и тръгнаха към стаята си.