Самолетът плуваше в ясното синьо небе. Нямаше облаци, а това улесняваше Пламен да гледа през илюминатора и да се наслаждава на това, която се откриваше отдолу.

Това му бе първото пътуване със самолет и всичко му изглеждаше интересно и някак особено.

Изведнъж Пламен съзря малко езеро. Той побутна майка си и сподели:

– Сигурно там плават деца, но аз не ги виждам. Толкова много искам да ги наблюдавам как се плискат в него.

Майка му се усмихна:

– Сине, височините скриват подробностите. Ако искаш да видиш всички детайли не се качвай на самолет.

Започнаха да се снишават, изглежда скоро щяха да кацнат.

Пламен изпита напрежение в краката си. Имаше чувство, че се спуска по стръмен склон.

Спомените го върнаха назад и той видя Драго до себе си. Бяха пълзели до обяд за да стигнат върха, но сега по нанадолнището им бе много по-трудно.

Тогава приятелят му бе казал:

– Краката на човек не могат да му служат за спирачки. Те са като крилата на птиците. На тях е дадено да се стремят нагоре.

– Да, но човек върви и по равното, – откликна Пламен, готов да спори.

– По гладкия и изравнен път могат да ходят кравите, мулетата и магаретата, – с лека ирония вметна Драго.

– Искаш да кажеш, че на тях им е дадено само да носят товари?

– Да, те не са много взискателни, – добави Драго. – Дай им вода и храна, това на тях им стига. Нямат цел. Нищо не ги терзае.

– И какво излиза? – Пламен бе озадачен. – За човека не е привично да слиза надолу и да върви по равното?!

– Само нагоре, – Драго непоколебимо вдигна ръце.

„Присъщо за мечтател и откривател“ – помисли си Пламен.

Герман се почувстваше много зле. Състоянието му се влоши. Трудно се придвижваше. Цялото тяло го болеше.

Накрая отиде в болницата и получи разочароваща диагноза:

– Имунната ви система е започнала да работи агресивно спрямо тялото ви.

Той лежеше в леглото. Не можеше да движи краката и ръцете си. Челюстта му едва едва се мърдаше и той трудно се хранеше.

Мъка изпълни сърцето му.

– Колко е несправедливо, – каза си Герман. – Защо ми дойде това на главата?

Престана да говори с близките си. По-голямата част от деня прекарваше обърнат към стената.

Събраха се добри специалисти и обсъдиха състоянието му, взема мерки, но болестта прогресираше.

– Какъв е шанса ми да оздравея? – попита Герман.

– От петстотин човека оцелява само един, – бе отговорът, – но ако тялото се мобилизира срещу болестта и ендокринната система заработи пълноценно има надежда.

– Как се е получило всичко това с мен? – Герман бе настойчив, той търсеше изход от положението си.

– При негативни емоции, – обясни лекарят му, – се освобождава хормона на стреса, който поразява цялото тяло. Той подтиска ендокринната система.

Герман след този отговор не спа цяла нощ.

– А ако предизвикам положителни емоции, – каза си той, – това може да ме активизира. Нали „веселото сърце е благотворно лекарство, а унилия дух изсушава костите“. Следователно на разрушеното тяло му е нужна радост.

Герман си спомни, как много учени твърдяха, че смехът е уникално средство за лечение.

Въпреки протестите на лекарите, които го смятаха за безнадеждно болен, той пожела да напусне болницата и да се прибере у дома.

Когато върнаха в къщи, Герман помоли да му се пускат комедии и да му се чете хумористична литература.

След първият смешен филм се смя от сърце и в продължение на два часа не усещаше никаква болка.

И така започна всеки ден лечението си със смях. Спря да приема лекарства. Спеше вече спокойно.

След месец Герман започна да движи пръстите на ръцете си без да изпитва някаква болка. На следващия се движеше в леглото си.

И най-накрая дойде моментът, когато Герман стана от кревата си.

Ставите му станаха още по-подвижни. Започна да свири отново на пиано и се научи да играе тенис. Яздеше кон.

Герман се яви на преглед и изненада лекарят, който му бе предвещал смърт преди 10 години.

Нощта отдавна бе притихнала над земята. Гаснеха и последните светлини в прозорците. Студът намерил терен да се развихри, скова всичко и дъждът се превърна в сняг.

Методи лежеше в леглото, но не можеше да заспи. Спомените го връхлитаха един след друг.

Чу баща си как го съветваше:

– Преди да си легнеш благодари.

– За какво да благодаря, в последно време само неприятности, загуби и злополуки? – възпротиви се Методи.

Той чу отново спокойния глас на баща си:

– Благодари, че имаш дом, какво да ядеш, къде да легнеш, че имаш приятел …..

– Какво толкова, това на всеки се полага, – възрази Методи.

Неумолимият глас от спомените продължи:

– Благодари, че виждаш светлината, защото много са лишени от зрение и не я виждат. Благодарен бъди, че чуваш, за това са необходими здрави уши. Имаш два крака, с които ходиш, където искаш, но много са приковани към инвалидния стол или безжизнено лежат в кревата, вперили поглед в тавана.

– Животът е пълна бъркотия и не всичко става както го желая …… , – недоволството на Методи се превърна в мърморене.

– Спри и оцени това, което е сега и тук. И преди да затвориш очи и да потънеш в царството на сънищата кажи: „Благодаря ти , Боже!“

– Да, прав си. Всичко идва от Него, – тихо прошепна Методи. – Благодаря ти Господи!

В последно време Мартин започна да се съмнява в Божията доброта. И как няма да изпитва такава неувереност?

Всеки път, когато се оглеждаше, виждаше само болка и страдание. Самият той се чувстваше изоставен, безнадежден, безсилен …

Един ден той видя малко момиченце, облечено в стара износена рокля. То нямаше обувки. Кожа на краката му беше покрита с мръсотия и на места кървеше. Детето приличаше на изхвърлена кукла, защото беше вече ненужна.

Пронизващите кафяви очи на момиченцето, докоснаха душата на Мартин. Сърцето му почувства силна болка причинена от съчувствието му към това безпомощно създание и той възкликна:

– Господи, как можеш да допуснеш такова нещо? Нищо ли не можеш да направиш за това малко момиченце?

Отговорът не се забави:

– Мога. За това ти си създаден!

Това е добър урок за нас. Бог разчита на нас, да помагаме на другите!

Допринесете малко светлина в мрачните часове на този свят. Бъдете маяк!

Станете добротата, която искате да видите в хората. Това ще ви направи щастливи.

След като свършеше молитвата си, Вера се стараеше и полагаше всички усилия да помогне, за да получи отговор на молбата си.

Един ден Бог ѝ каза:

– Не е нужно да правиш нещо особено, защото собствените ти усилия ми пречат да действам. Достатъчно е да повярваш и да благодариш от сърце, все едно вече всичко, което си искала е станало.

– Господи, – въздъхна тежко Вера, – изглежда доста неразумно да стоя пасивна и да уповавам на Теб. Имам желание да бъда по-активна.

– Представи си, че трябва да спасяваш удавник, а той през цялото време се опитва да ти помага. Според теб какъв ще бъде резултата?

– Плачевно, – леко се усмихна Вера. – Спомням си, когато бяхме деца, как се опитвах да спася Ники, който бе паднал във водата. Докато се опитвах да го извадя, той пляскаше с ръце и риташе с крака. Това сериозно ме затрудняваше. Имаше момент, когато със своите действия Ники едва не ме удави. И двамата щяхме да потънем.

– Същото става, когато Аз се боря за теб, а ти упорито желаеш да ми помагаш. Не, че не искам или не мога да ти помогна, но със своята намеса ти Ме възпрепятстваш.

Вера осъзна, че Бог не може да работи, докато тя действа.

Бог се нуждае от време, за да отговори на молитвата, а ние често Го лишаваме от тази възможност.

Нужно е време за да се израсте роза и да се отгледа дъб.

Необходимо е време за превръщане на житните класове в хляб. През този период земята се оре и наторява. Дъждът я оросява. Пониква кълн, след това стрък, златно зърно засиява в класовете и след съответната му преработка се получава хляб.

За всичко това се изисква време. А докато чакаме да се изпълни Божието най-добро за нас, по-добре да уповаваме на Него.

„Предай на Господа пътя си и уповавай на Него, и Той ще извърши очакването ти“.