Денят бе горещ. Дори лек ветрец не подухваше. Единствената ми надежда бе, да стигна по-бързо до гарата и да се настаня в онези, новите и удобни влакчета, които пуснаха от известно време. В тях винаги е прохладно, когато навън е жега и приятно топло, когато мраз сковава всичко.
Радостта ми бе голяма. Влакчето бе на перона. Предвкусвайки удоволствието от влиянието на климатика вътре, натиснах бутона на вратата и смело пристъпих напред. Влязох и се настаних на първата седалка, която ми попадна пред очите. Оставаха още няколко минути до тръгването на влака.
Погледнах към прозореца и радостта ме напусна. Вместо стъкло от външната страна ми се усмихваха дребни кристалчета, струпани близо едно до друго. Малко по-нагоре зееше средно голяма дупка. Явно нечия ръка бе смляла външното стъкло на прозореца.
Влака тръгна , а доброто ми настроение се бе стопило. Когато мина кондуктора, попитах безмълвно, като посочих обезобразения прозорец.
– Група младежи, хвърляли камъни по прозорците. Има още два такива – безпомощно промълви човека.
Попитах:
– А защо?
– Не знам – объркано промърмори и отмина.
Възрастен мъж седнал на съседната седалка ме осведоми набързо:
– Как няма да трошат? Свалили ги от влака, че били без билети, а отгоре на това отказали да си платят билета плюс глобата.
Друг човек се присъедини към разговора ни:
– Че защо ще си купуват билети? Нали понякога могат да минат и метър.
Виждайки недоумението ни, не дочака въпросите, напиращи на устните ни и продължи:
– Пътувам във влака за София. На една от гарите се качиха четирима младежи. Изглежда работеха на някакъв строеж, защото се хвалеха колко много пари изкарали на обекта. После отвориха дума, кой колко заложил в игралната зала и колко е успял да спечели. Когато дойде кондукторката, единият от тях размаха десетолевка и подкупващо се усмихна „Е, какво  стига ли?“ Жената загърби другите пътници, взе парите, след което си тръгна. Не видях да им издава билети, нито да попълва квитанция за глоба.
До него друг дядо потвърди думите му с друг случай, на който бил свидетел:
– Пътувах към другия край на страната. Мина кондуктора и една жена му подаде два лева вместо билет. Той ги прибра и толкова. Нито я попита за къде пътува, нито й издаде билет.
Общата констатация на моите събеседници беше, че не може едни стриктно да спазват правилата, а други произволно да ги нарушават. Защото при такива нарушения, винаги ще се появят тарикати и ако не се уважат исканията им, какво друго им остава освен да чупят, отмъщавайки си.
Някой попита плахо:
– Тези, който честно си изкарват хляба и таксуват хората, защо не подадат оплаквания за тези нарушения?
Друг се намеси авторитетно:
– Тези дето крадат, ядат и пият заедно с началниците. На кого да се оплачат?
Не знам вече какво да мисля. Гледах счупеното стъкло и разбирах, че причина за унищожаването и погромите около нас, сме самите ние, защото нарушаваме принципите и законите, които сами сме си създали. До къде ли ще стигнем ако продължаваме така?