Саудитска Арабия, 1977 г.
Лийч караше автомобила си по малко утъпкания път. Наоколо нямаше градове и населени места. Пустинята бе покорила почти целия терен.
Температурата стигна 50 градуса. Горещината бе непоносима.
Автомобилът на Лийч попадна в кухина на пътя, която го изхвърли на мекия пясък, където автомобилът затъна.
За първи път Лийч установи, че откакто пътешестваше из пустинята, не беше взел със себе си вода.
Слезе от колата и се опита да я откопае, но колелетата още по-дълбоко потънаха в пясъка.
– Ако сега тръгна пеша, – каза си Лийч, – шансовете ми за спасение ще бъдат нулеви. По-добре да остана в автомобила и да чакам случайно минаващи от тук. Кой ли ще дойде?
Никак не му се вярваш, че скоро от тук ще мине някой, но какво друго можеше да направи?
Измина цял час, а помощ от никъде не идваше.
Изведнъж той видя трима човека, приличаха му на бедуини.
– Странно, – потърка очите си Лийч, – от къде дойдоха? Нали постоянно оглеждах наоколо. Интересно, много ми приличат на библейски овчари.
Мъжете приближиха и поздравиха на арабски. Един от тях подаде на Лийч мях от козя кожа, пълен с вода.
„Това беше най-добрата вода от всичко, което някога съм пил, – помисли си Лийч“.
Тримата започнаха да бутат колата, докато Лийч даваше на заден ход. Целта на четиримата бе, автомобилът да стигне до по-твърда повърхност близо до пътното платно, но на същото ниво с него.
– Благодаря ви, – каза Лийч на мъжете. – Ако не бяхте вие, кой знае колко време щях да стоя тук, а и вода нямах.
Най-накрая Лийч приключи с маневрата и излезе на асфалта. Той се обърна, за да помаха за последно на помогналите му мъже, но там където стояха нямаше никой.
Наоколо местността беше равна в продължение на хиляди мили. Нямаше никакъв признак, че тук е имало хора.
– Не видях, когато се приближиха, – засмя се Лийч, – но не видях и кога си отидоха. Това са били навярно Божии ангели, който Бог ми е изпратил на помощ.
