Произведението си „Десетте малки негърчета“ Агата Кристи е смятала за едно от най-добрите си, но на много малко места е издадено с оригиналното си заглавие.
Основно романа се нарича „И никой не остана“, по последната фраза от известните броилки:
„Последният негър изглеждаше уморен,
той отиде да се обеси и никой не остана“.
Причина романа да не се появи с действителното си заглавие са американците. Те не могли да публикуват книга с такова заглавие.
По политически съображение, назоваването на книгата „Десетте афроамериканци“ някак не звучало добре.
Постепенно негрите в цялата книга, а в това число и в броилката били заменени с малки войници, дори малки моряци.

Край пътя седели двама човека и разговаряли. От там минал един пияница и промърморил:
– Навярно се уговарят да отидат в кръчмата да изпият нещо по-силно…..
И той забравяйки за делата си се насочи към механата.
Край събеседниците преминал гуляйджия и рекъл:
– Тези хора не се стесняват да се уговарят посред бял ден да отидат в публичен дом. А с какво аз съм по-лош?
Изменяйки посоката на пътя си, той се насочил към квартала на червените фенери.
От тук минал и един добър човек, който казал:
– Ето хора, които са намерили време да поговорят за прочетена книга, за доброто и злото, а аз вече трети ден не мога да избера час да навестя болния си съсед.
Той отложи делата си и се забърза към съседа си.
За какво са си говорили тези двамата край пътя, не е ясно и едва ли ще узнаем, но своя свят ние създаваме чрез своите мисли и от това как разсъждаваме. В резултат на това, виждаме това, което искаме да видим. А с течение на времето, намираме това, което търсим…..

Живял някога един човек, който много се страхувал от старостта. Колкото по-възрастен ставал толкова по-често с ужас си мислел: „Нима моето тяло ще стане хилаво и слабо с времето, няма да мога да мисля нормално и живота повече няма да ми доставя удоволствие?!“
Човекът внимателно следял всичко относно тялото си, правилно се хранел, правел редовно гимнастика, но страхът от старостта не го напускал.
Веднъж чул, че съществува град на мъдреците. Там хората били винаги млади, силни и умни. От тогава той за нищо друго не мислел, освен да открие този град. Много път изминал и всеки разпитвал за заветния град, но никой не бил чул за такова чудо.
И веднъж, когато бил съвсем отчаян, срещнал пътник, който му показал пътя.
– Не е трудно да намериш града на мъдреците, – казал му пътникът, – но е трудно да попаднеш в него. Стражата, стояща на вратата, не пуска вътре стари хора.
– Аз още не съм стар, – казал човекът и тръгнал по оказания му път.
След няколко дни той стигнал до града. Пред високите градски порти стражата разговаряла със стар побелял човек, а после го пуснали.
– Ако пускат такива старци, то и и мен ще пуснат, – зарадвал се човекът и ускорил крачка.
– Какво ти е нужно от нашия град? – попитал един от стражите нашия познайник, като заградил пътя към вратата.
– Казаха ми, че при вас може да се намери средство, чрез което всеки остава млад и се наслаждава на живота, – казал човекът.
– Махай се от тук с добро. На нас не ни е разрешено да пускаме старци, – отговорил пазачът.
– Какъв старец съм аз! – възмутил се човекът. – Преди мен пуснахте много по-стар човек от мен.
– На вид може да изглежда старец, – казал пазачът, – но ума и душата му са млади, а духа светъл. Този старец пише велика книга. В нашия град възрастта не се измерва с годините, а с младостта в душата и ума.
– Да, но той е два пъти по-стар от мен! Как може умът му да е млад?
– Ако човек се изгражда духовно, колкото повече остарява, толкова ума му става по-ясен, а душата млада. Иди си с мир, – казал пазачът и затворил вратата.

Един човек прочел в една книга, че Бог е създал всичко според строгите правила на неговата мъдрост. До тогава той си мислел, че всичко е възникнало случайно и хаотично, и за това това твърдение много го изненадало.
През деня се разхождал из града и си помислил: „Нима навсякъде наоколо във всичко има някакъв порядък?“
Откъснал едно цвете и започнал да го наблюдава. Той преброил венчелишчетата и тичинките и забелязал, че те са пет. Той откъснал още няколко цвята и се убедил, че те са еднакво конструирани с невероятна точност.
„Как е възможно това? – помислил си той. – Ако цветята, както и всичко друго са възникнали случайно, някои от тях ще имат пет венчелишчета, други две, а трети едно. А те всичките имат по пет, нито повече, нито по-малко. Всичко е направено строго, в определен ред. Кой тогава може да измисли всичко това и да го направи толкова красиво и точно?“
Известно време той прекарал в дълбок размисъл. Лицето му отразявало съсредоточеност и силна вътрешна борба. Изведнъж той извикал силно:
– О, аз виждам!
Решително откъснал още едно цвете, целунал го и казал:
– Растете мили цветенца, пейте и вие птички, вие имате Бог. А сега чрез вас и аз Го имам и вярвам, че Този, Който е създал вас, е създал и мен.
Човекът издигнал благодарствени очи към небето и цялото му лице се преобразило. Целият бил преизпълнен с радост. Това била неговата лична среща с Бога.
Бог, в Своята любов към хората, по разни пътища ги води към познание на божествената истина за Себе Си и делата на Своите ръце. Внимателното „разглеждане на творението“ е един от тези начини.

Веднъж между група ученици се разгорял спор:

„Полезно ли е да се чете?“

Едни смятали, че четенето е загуба на време, а други не били съгласни с тях.

Тогава решили да отидат при учителя си, за да разберат какво мисли той по въпроса.

– Случвало ли ви се е да откриете в празните полета на книга забележки, които са се оказали много по съдържателни от самата книга? – попитал учителят.

Учениците потвърдили, като леко кимнали с глава.

– Животът, – казал учителят, – е една от тези книги.