Една вечер се отбих в клуба и заварих там пет-шест младежи, които уединени в едно ъгълче, пиеха и тихо разговаряха. Седнах при тях. След малко някой спомена името на Дечо и това накара младия човек до мен така да се разпали, че той говори, без да млъкне, цели десет минути. Говори така, както че ли темата на разговора му е много близо до сърцето. Никой не го прекъсна, всички го слушаха с интерес. Младежът сипеше похвали и думите му бяха пронизани от искрен и неудържим възторг:
– Да знаете колко е добра госпожа Димова, а какви дъщерите има само. Те живеят тук в града. Не можете да си представите с какво усърдие, с каква всеотдайност, с какво удоволствие и радост се трудят. Госпожа Димова дава уроци по музика, а дъщерите й се занимават с разни изкуства, рисуване, бродиране и ……
Аз го слушах така внимателно, както и останалите, и знаех, че казва истината и нищо не преувеличава. Но ето че той пренесе похвалите към тъй наречения глава на това изоставено семейство Дечо Димов.
Младежът продължи:
– Щастието на това семейството се помрачава само от едно, отсъствието на господин Димов. Трогателно е да видите колко го обичат и уважават. За съжаление е принуден да живее далеч от родината си. Но голяма е мъката и на самия Димов, който копнее за родината. Праща писма с всеки параход. Мечтае да се върне у дома през отпуската, но не може поради малката заплата. И въпреки всичко той във всяко писмо изразява надежда, че ще има щастието да си дойде със следващия параход или с по-следващия. Неговата самопожертвователност е върхът на благородството, защото като истински съпруг и баща, той се лишавал от всичко, само и само да може да изпраща на семейството всеки месец част от заплатата си. Представете си как на негово място един егоист би похарчил тези пари за пътешествие през океана.
Дотук „издържах “, но повече не можах и се намесих. Беше ясно, че младежът е зле осведомен и аз сметнах за свой дълг да му кажа истината:
– По дяволите! Това са глупости. Дечо Димов заряза семейството си, това е истината. Може и да им пише, но аз не съм луд да повярвам в това, без да съм видял писмата. Може и да жадува да се върне в родината при захвърленото семейство, но който го познава, никога няма да повярва. Обаче в едно не може да има никакво съмнение, той нито веднъж не им е изпратил дори долар и никога не е имал намерение да им прати. Той е най-презряното, най-бездушното и най-глупавото същество на тоя свят…
По нервните тръпки, които пробягаха по лицата около мен, усетих смътно, че нещо става. Причината беше в мен, но аз не знаех това.
Когато стигнах до средата на последното изречение, някой ме сграбчи за ръката и процеди в ухото ми:
— За бога, млъкнете! Този млад човек е сгоден за една от дъщерите на Дечо Димов.
