В баснята на Крилов „Обоз“ се разказва за два коня, превозващи грънци, слизащи по стремен хълм. Първия кон много бавно, но сигурно успял благополучно да стигне в долината без да строши нито един съд. А вторият му се присмивал, че бил муден като рак. Той се пъчел, че без да се бави ще свали товара си долу, но резултата бил плачевен. Не останал нито еди здрав съд, целия товар отишъл в канавката. И баснята завършва с думите, че този, който се присмива на другия има същата слабост, но когато се заеме със същата работа я прави два пъти по-зле.

Въздържането, да обвинявате и хулите някого, е скъпоценно умение. Ако вие сте правели нещо добре, то не се присмивайте на други, че не успяват да го правят като вас. Не се хвалете предварително, че можете да направите нещо по-добре от друг, важното е краят да бъде успешен.

Гърците определят думата „самохвалство“, като качество, което човек претендира, че има, а всъщност не притежава. Теофраст има изследване на характера на такъв човек. За него това е човек с големи претенции. Той се хвали с търговски сделки, които съществуват само в неговата глава; с връзките си с влиятелни хора, които никога не е имал; благотворителност и обществени заслуги, които никога не е извършвал и никога не е заслужавал. За дома, в който живее такъв човек казва, че е много малък за него и той трябва да си купи по-голям.

Самохвалството е лоша препоръка. Похвалата е добра, когато идва от чужда уста и е искрена.

Самохвалството и мъдростта са несъвместими.