През 1832 г. първенците на Градец, начело с Руско чорбаджи, успели да издействуват разпореждане от русенския валия Мехмед Саид до сливенския местен управител Садък ага „да поправят черковата си“.
Каквато те в същност са нямали. И то с условие да не е „нито с един пръст повече от старите размери“.
На мястото на „папаз еви“ или поска къща, жителите на Градец вдигнали църквата „Свети пророк Илия“.
Тя е била изградена от камък с дебели стени и малко на брой тесни прозорци, приличащи на бойници. С други думи, освен религиозното си предназначение тя е имала и отбранително-стратегически характер. Нейното освещаване по всяка вероятност е станало през 1856 г., ако се съди по някои от иконите и най-вече по тази на Дева Мария от ляво на главния вход на олтара, която носи дата 24 март 1856 година….
Тази църква е просъществувала малко време. Малка по размери, с пропукани стени, тя е била съборена и през 1882 г. е започнало строителството на сегашната църква.

Никола беше само на десет години. Русият му печем непокорно се развяваше като знаме на главата му, а очите му отразяваха небето.
Денят беше много горещ и той отиде с приятелите си да лови риба. Решиха да пуснат въдиците си от моста. Но Ники така се беше надвесил над парапета, че се превъртя през него и като камък тупна в реката.
Както по-късно се оказа в болницата той ударил главата си в камък и загубил съзнание.
Приятелите му чакаха да изплува, но главата му упорито не се показваше на повърхността. Минаха цели десет минути преди момчетата да се осъзнаят от шока и да потърсят помощ. А той лежи на дъното в мътната река и не диша.Когато го изкараха на брега, пулса му не се усещаше. Надежда да оживее нямаше никаква.
А през това време Никола попаднал на място, където никога не е бил. Той се приближавал към някакъв тунел, а после изведнъж се оказал в него. Станало му страшно, но изведнъж той видял старите си познайници кучето Лаки и котката Пуфи. Те се движели край него като в забавен кадър. Кучето го близнало, а той го погалил по главата.
Изведнъж Никола отвори очи и разбра, че се намира в болницата. Край него хора, в бяло облечени, му се усмихваха и го поздравяваха. Премина лечението и той с радост напусна болницата, но спомена от срещата със старите си приятели, които бе загубил отдавна, запази дълбоко в сърцето си.

Един бизнесмен купил огромен диамант в Южна Африка. Той имал размерите на жълтък от яйце. Мъжът бил много огорчен, когато забелязал вътре в камъка пукнатина. Занесъл камъка на бижутер с надежда да му помогне. Майсторът поклатил глава и казал:
– Този камък може да се разполови на два прекрасни брилянта и всяка част ще бъде по-скъпа от диаманта. Но проблема се състои в това, че при невнимателен удар камъкът може да се разбие на много малки парчета, които ще струват много по-малко от самия диамант. Аз не бих рискувал да направя това.
Така му отговорили и всички бижутери, при които отишъл за съвет. Един от тях го посъветвал да отиде при един стар бижутер от Амстердам, които имал златни ръце.
Бизнесменът заминал за Амстердам и намерил стария бижутер. След като разгледал камъкът с интерес през монокъл, майсторът започнал да го предупреждава за риска. Бизнесмена прекъснал бижутера, като му казал, че тази история вече е чувал и я знае наизуст. Майсторът се съгласил да му помогне като назовал цената.
Когато собственикът на камъка се съгласил, мъдрият бижутер се обърнал към един млад чирак, който седял далеч зад гърба му и се занимавал със своята си работа. Момчето взело камъка, сложило го на ръката си и с един удар на чука си го разполовил, без да се оглежда , подал двете парчета на майстора и отишъл на мястото си. Потресен собственикът на диаманта попитал:
– Отдавна ли работи при вас?
– От три дена. Той не знае истинската цена на камъка, за това ръката му бе сигурна и не трепна.

Една жена пътувала. По пътя намерила скъпоценен камък в потока.
На другия ден срещнала пътник, които молел за храна. Жената отворила торбата си, за да му даде храна. Пътника видял вътре скъпоценния камък и помолил жената да му го даде. Жената веднага дала камъка, без да се колебае.
Пътникът продължил пътя си не вярвайки на такъв късмет. Той разбирал, че стойността на този камък била толкова голяма, че ако го продаде, може безгрижно да живее до края на живота си.
Въпреки това, след няколко дни той настигнал жената и казал:
– Много мислих върху стойността на камъка и реших да се върна при вас с надеждата, че мога да получа от вас нещо много по-ценно. Споделете с мен и ме научете, какво ви накара да дадете този скъпоценен камък на един непознат, без колебание.

Става въпрос за капанът на паяка, с който той улавя жертвите си.
Паяжината е изработена от издръжливи на тежест нишки и спирални  оловни такива разположени върху тях, които са лепливи, както и нишки, които свързват всичките останали заедно. Спиралните лепливи нишки не са напълно слепени към основните.
По този начин колкото повече уловеното в паяжината насекомо се опитва да се освободи, толкова повече се залепва за тях. След като оловните нишки се слепят върху цялото насекомо, те постепенно губят своята еластичност и стават по-твърди и сгъстени. Така насекомото не може да се измъкне.
То остава неподвижно и се втвърдява като камък. Уловената от нишки жертва няма никакъв друг избор освен да чака паяка да дойде и да нанесе последният си удар.
Паяците изтъкават паяжината си според големината на съществата, които искат да ловят. Ъгълът на паяжините също се променя в зависимост от вида на движенията на жертвата, която плануват да ловят с нея. Предварително се определя дали е летяща, вървяща или лазеща Тези две условия увеличават възможността за реален улов.