Стадо слонове състоящо се от трима възрастни и осем деца паднало в яма на територията на природоохранителния център Keo Seima Wildlife Sanctuary в Камбоджа.

Дупката в земята се е появила след падане на бомби в края на 70 години по време на камбоджанско виетнамския конфликт. След това местните фермери я разширили, за да събират вода за напояване на земята си.

Вероятно слоновете са отишли там на водопой, но глинестата почва се е срутила под краката им. Така цялото стадо се оказало на дъното на езерото, което е дълбоко 3 метра.

Понеже времето било горещо, по-голямата част от водата се изпарила. Когато хората забелязали слоновете, животните били притиснати от дебел слой кал.

Местните жители се обърнали към защитниците на природата от организацията Wildlife Conservation Society и заедно с тях започнали спасителната операция. Част от доброволците хранели и пояли изтощените от дългото заточение животни, а други издълбали в края на ямата стъпала, за да помогнат на слоновете да се измъкнат.

Въпросът на Господа, от който на Петър му стана болно, му помага да разбере, че Христос все още го обича.

Господ поръча на Петър:

– Паси овцете ми.

T.e. Исус му каза: „Занеси любовта Ми на другите“.

Овцете попаднали при Христос, са цяла напаст. Оваляни в калта, бодат се, а други се стремят да се изплъзнат.

Божията любов е достатъчна за всички и за мен също. Ако обичам Господа, няма да се подчинявам на своите симпатии и антипатии, защото аз имам работа, да паса овцете Му.

В тази работа няма почивни и празнични дни, тя не се зачита за пенсия.

Бъдете внимателни, не заменяйте Божията любов с дела, които стават поради човешка привързаност, защото това ще доведе до охулването ѝ.

Работници намерили животно и си помислили, че под дебелия пласт прах се крие някакво кученце. Те бързо го отнесли в болница в Есекс.

След като лекарите внимателно отстранили праха и мръсотията, се оказало, че това не е никакво кученце, а 4 месечно лисиче.

Болничният персонал го нарекли „Мюдси“.

Разбира се, ако лисичето не бе отведено своевременно в болницата, то скоро щеше да умре.

Под дебелия слой кал, животинчето се бе свило на кълбо и практически е било вкаменено. Съществувал е риск, лисичето да се задуши.

Живко живееше в импровизирана палатка близо до гарата. Той е на 65 години, но няма свой дом. Не общуваше с никого, но и хората го отбягваха. Целия бе в дрипи и кал. Лицето му бе мръсно и неприветливо, само сините му очи сияеха, сякаш се усмихваше с тях на всеки.

Веднъж го заговори Васко багерист от новия строителен обект.

– Здравей приятел! – поздрави го Васко.

Живко се изненада от поздрава, но не го показа, само смънка:

– Хм.

– Сам ли живееш тук, – посочи скъсаните парцали намятани върху някакво скеле от клони.

Живко вдигна очи и погледна непознатия:

– Тебе какво ти влиза в работата! – сопна се скитника.

– Мога ли с нещо да ти помогна? – Васко опита още един път контакт с „дивия“ мъж.

– Аз се оправям …., – запъна Живко, сякаш отдавна не бе говорил, – но тук наблизо живее една бездомна жена, тя има нужда от храна, дрехи и лекар.

– Ще ме заведеш ли при нея?

Живко недоверчиво го изгледа, но когато срещна прямия поглед на Васко, само кимна с глава и тръгна напред.

Вървяха около двадесет минути, стигнаха до някаква дупка изкопана в земята. От вътре се чуваха стонове и охкания.

– Може ли само да погледна? – попита Васко.

– Хм….да, – изръмжа като животно Живко, – да не си посмял да ѝ направиш нещо ….. ще си имаш работа с мен….. Повече от година се грижа за нея, никой не искаше да ѝ помогне, – въздъхна Живко.

Васко извлече от влажната дупка, лекото като перце тяло наподобяващо на жена, увито в парцали. Той закрачи към близката поликлиника понесъл необичайния си товар. Скитникът вървеше на две крачки след него, като от време на време промърморваше нещо недоволно.

Скоро стигнаха . Васко предаде изтощеното тяло на жената на дежурния екип,а след това се обърна към Живко:

– Погрижете се и за него, цяло чудо е, че още е на крака….

Скоро двамата бездомници бяха прегледани и им бе предписано лечение. Умиха ги, облякоха ги и ги нахраниха.

– Как попадна на тях? – попита го приятелят му Горан.

– Видя ли скитника,той няма нищо, но е бил като ангел за тази изоставена жена. Грижел се е за нея колкото е можел, но хората са го отблъснали, вместо да го изслушат и разберат. Лесно е да се правят прибързани заключения за някого, само по външния му вид, мястото, където живее и начина, по който говори.

– Да, по плодовете им ще ги познаем, – кимна в съгласие Горан.

Центърът на града бе красив, но ако се вгледате в дворовете в покрайнините, ще видите разнебитени къщички, които са вече на повече от 150 години и частни къщи, които доживяват своя век на старци и бабички.

Зад тези стари, износени и негодни вече старини често пробягваха плъхове и маршируваха колони от хлебарки.

Навън валеше проливен дъжд. Можеш да видиш как пробягват хора с чадъри и такива без защита от дъждовната вода, които набързо я изтриваха от лицата си.

Мина кола. Голяма, червена, с тъмни стъкла. Изведнъж тя спря. Един от прозорците ѝ се отвори и се показа женска ръка с маникюр, която изхвърли на пътя малко рижаво коте.

Колата замина, а под дъжда остана да мяучи дребничкият нещастник. От там веднага мина друга кола, която обля малкия клетник с кална вода. Добре, че поне го заобиколи, а не го смачка.

Само за няколко минути рижото коте се превърна в крещяща за помощ мръсна буца кал.

Котето стоеше до бордюра и не можеше да се качи на тротоара, а минаващите коли го обливаха с мръсна вода от локвите. Малкото телце потрепваше и издаваше жални вопли.

Една кола спря. Тя бе от скъпите, гладка и лъскава. От нея излезе мъж с впечатляващо скъпо палто и безупречен черен костюм. Той си свали шала си, уви с него мокрото коте и го притисна към гърдите си.

Седна в колата си, а малкото постави на предната седалка. След това господина изтри с шалчето си безпомощното животинче. Позвъни на някого по телефона и поръча:

– Вземете мляко и гранули…. не знам какво точно ще яде.

Когато от отсрещната страна се съгласиха с новото попълнение на семейството, колата тръгна.

Така малкото изхвърлено коте се сдоби с мляко, топла постелка на която да ляга и добри човешки ръце, които да го чешат между ушите и коремчето. Ръце, които никога няма да го предадат.