Това е историята на  един прогресивен журналист. Той беше издал обемист репортаж за съвременния и трудов град с мизерията и грижите му, където туристическите забележителности бяха отминати с мълчание, но човешките драми изобилствуваха.
Вестникарската работа поглъщала цялото му време, а той искал просто да завърши романа си, който пишел. Най-сетне все пак го завърши и пожънвайки успеха за един сезон. Голямо издателство му предложило щедро договор за десет следващи романа. Това бе отдавна жадуваният шанс.
Журналистът напуснал редакцията и се отдал на частна практика. За един месец с помощта на безсънието и кафета написал цял роман. После пет месеца се шляел и събирал впечатления. След това, отново един месец работа и отново един роман. А после, пак шляене. Разписанието, естествено, било въпрос на вкус и не било от особено значение. По-важното било, че с нито един от романите си той не успя да повтори сполуката на репортажа за големия град.
Дали просто нямаше таланта на писател, или откъснат от прозаичните си герои, бе останал като дърво без корен?

„Няма да стана нито европеец, нито да им подражавам. Ще живея своята си история и ще бъда себе си“. Това съм го чувала десетки и стотици пъти.
Вярвам, че човек може да бъде щастлив и без да подражава на някого или да му става роб.
Има една фраза, която поклонниците на Запада често повтарят, за да унизят всеки:
„За да се превърне в европеец, човек първо трябва да стане индивид“. Но нима всеки от нас не е такъв или под индивид се разбира нещо друго?

Има една интересна история с Чърчил. Трябвало да говори по радиото, но закъснявал и повикал първото такси, което му се изпречило на погледа.
Вече било тъмно, а шофьорът не го познал и отказал да го вземе.
– Но как така? Нали сте на работа! — възмутил се старият държавник.
– След малко по радиото ще говори Чърчил,— рекъл шофьора, — искам да отида някъде и да го чуя.
Чърчил се разтопил от удоволствие. Извадил една лира и я подал на шофьора. А той, като видял парите, се ококорил:
– Много му здраве на Чърчил! Сядайте, ще ви закарам.

Тази история е за едно момче на име Монти. Когато бил на 16 години трябвало да напише съчинение за това, какъв иска да стане като порасне.
Монти дълго се трудел и прекарал много часове в описание на мечтата си. Той искал да стане собственик на ранчо.
В рамките на десет страници описал и най дребните детайли на ранчо разполагащо се на 400 акра земя. Нарисувал плана му, разположението на сградите, конюшните и пътищата. Направил доста подробен план на къща, която искал да построи на площ от 8 хил кв. метра. На другия ден Монти предал съчинението на учителя си.
Три дена по-късно учителят върнал работата му с една голяма двойка и послепис: „Остани след урока“. След края на часа момчето попитало учителя си:
– Защо сте ми поставили двойка?
– Защото такава мечта е неосъществима за такова момче като теб. Ти трябва да имаш много пари, за да имаш такова ранчо. А пари имаш ли? Не! Ти си от бедно семейство. Няма никаква възможност, за да се осъществи мечтата ти. Ето какво ще ти кажа. Иди си в къщи и напиши друго съчинение, в което ще опишеш по-реална мечта и тогава ще ти поставя друга оценка.
Момчето се върнало в къщи и попитало баща си за съвет. Ето какво му казал баща му след като изслушал сина си:
– Сине, боя се, че не мога да ти дам съвет. Мисля, че това трябва да решиш сам. Имам чувството, че това ще бъде много важно решение за теб.
Монти размишлявал над думите на баща си цяла седмица. Накрая се върнал при учителя си със същото съчинение и му казал:
– Нека остане двойката щом смятате така, но аз ще запазя мечтата си.
Минало време. Монти завършил училище. Тази история той разказвал на една група, като накрая завършил с думите:
– Разказах ви тази история, защото вие сте в моя дом с площ  от 4 хил. кв. метра, намиращ се в ранчо с площ  200 акра. А съчинението е окачено в рамка над камината.
Монти продължил:
– Най удивителната част на историята се заключава в това, че преди три години, през лятото, моят учител доведе тук 30 ученика и те ми бяха на гости.
Преди да си тръгнат учителят ми каза:
– Послушай ме , Монти, какво ще ти кажа сега. Когато бях твой учител, аз бях крадец на мечтите. Съжалявам, че съм откраднал тогава много детски мечти, но се радвам, че ти намери смелост да защитиш своята мечта.
Не позволявайте на никой да ви открадне мечтата. Каквото и да ви говорят, следвайте сърцето си.

Откъде е всичко това у човека — музика, песни, молитви, каква нужда е имал и има от тях? Може би подсъзнателното чувство за обреченост в кръговрата на живота. В него всичко идва и всичко си отива, отново идва и отново си отива. Това го кара да ги създаде с надеждата, че чрез тях ще остави следа, ще увековечи себе си.
Живот и смърт, любов и състрадание, вдъхновение…. всичко това ще намери израз в музиката. В нея човекът е постигнал най-висша степен на свобода. Нещо за което се е борил през цялата си история, още от първите проблясъци на своето съзнание. Но това е успял да постигне само в музиката.
И само музиката, преодолявайки догмите на всички времена, е вечно устремена към бъдещето…
Ето защо на нея е съдено да каже онова, което човекът не е могъл да изкаже…