Погледнете от една страна“270 хиляди семейства в България не могат да имат деца“, а от друга деца отглеждани в домове, изолирани от обществото, растящи без майчина ласка и бащина опора.
Аха, ще кажете, разбираме за какво намеквате, но тези 270 хиляди семейства искат да имат свое собствено дете, плът от плътта им. Странно мислех, че искат да станат родители, а не просто да имат дете.
Несъгласието за приемането на такива деца в семейството се корени в страха-от какви родители е, дали има психически или други отклонения……Като че ли е по-лесно да захвърлим „грешките“си в някой дом,  отколкото да протегнем ръка и да донесем радост на такива, приютявайки ги в семейството си.
Спомням си историята за един англичанин, името му не помня, която силно ме разтърси. Дълги години нямали деца и решили с жена си да си осиновят. Разровили сайтовете и харесали едно малко българско момченце, за него нищо не знаели, но харесали снимката му. Оформили документите платили съответните такси и тръгнали за България да вземат детето.
Тук медицинските органи установили, че детето има увреждания и били много смутени. Когато дошъл англичанина му обяснили, че детето е с увреждания и ако иска могат да му го сменят. Мъжът ги погледнал учудено и казал: “ Какво говорите това е моят син.“ Прегърнал детето и го отвел със себе си в Англия.
Бях слушала, че доста чужденци взимат такива изоставени деца и ги отглеждат. Някои в България ги обвинявали, че правели това заради пари, тъй като правителството им осигурявало допълнителни средства за отглеждането на такива деца . Не мисля,че „многото пари“ биха обезвъзместили постоянните грижи за едно увредено дете. Това са дни и нощи на всеотдайна  грижа и много любов. Защо ли го правят?
Ще спомена само едно име в нашето съвремие-Майка Тереза. Жената, която събираше вързопчетата с изхвърлени новородени и се грижеше за тях. За нея нямаше малък и голям. Тя не изпитваше отвращение  към човек покрит с гнойни рани захвърлен на пътя, за нея всеки от тях беше човек в нужда. Затова е наречена майка и то с главно М. Много харесвам думите й. „Не е важно какво правиш, а колко любов влагаш в него“ .
Не осъждам хората, които имат желание непременно да имат собствено дете, но тези изоставените, отхвърлените от нас деца, кой ще се погрижи за тях? Нито SMS-сите, нито  подаръците могат да заместят липсващото им семейство. Те не са виновни за това. Дарете им малко щастие и вие ще имате дете и радост в дома си.
Родител е не този, който ти дава живот, а този който те отгледа и ти помогне да израснеш.