Има страни, в които няма железопътни пътища. Не е, защото наоколо има само планини. Съгласете се, че понякога пред строителите на такива пътища стоят трудноразрешими задачи. Ако няма гори, а само ниски хълмове, преди изкачването на влака под колелата му посипвали пясък. Но това не винаги помагало. Тогава конструкторите решили да инсталират трета релса.
Какво е това? Както се оказа, това дори не е и релсите, а голяма метална рейка. Така заради планинския път е възникнала зъбчатата железница.
Такава релса се слага между обичайните релси. Подвижната железопътна конфигурация била оборудвана със зъпчати колела. Изобретателите са измислили различни видове зъбни предавки.
Благодарение на това изобретение влакът може да изкачи много стръмни участъци.
Най-стръмния път е Pilatusbahn, което води до върха на планината Пилат, в предната част на Алпите. Наклона обхваща 48% от пътя. Това е доста екстремен път, един от най сложните в света. Времето до върха се изминава само за тридесет минути.
Влакът се движи по ръба на скалите, а понякога и вагоните стърчат над ръба на планински път. Това е едно незабравимо преживяване в съчетание с прекрасните алпийски пейзажи! Фантастично приключение! Влакът е предназначен за 40 пътници, а всички такива влакове са 10.
В Швейцария такива пътища са 20 на брой. А в Бразилие съществува най-старият такъв път, който е построен през 1884 г.
Дължината на тези пътища е значителна – няколко километра. Предвид сложността им, това е доста впечатляващо разстояние. Естествено, тези пътища не са предназначени за превоз на товари. Тяхната задача е разглеждането на забележителностите по време на екскурзии.
Идеята за изграждане на такива пътища се е родила случайно. През 1812 г. Мурей, английски инженер, е построил зъбчато-колесен локомотив. Благодарение на това откритие, започнали да строят планински железопътни линии.
Между другото, тези пътища са били необходими не само за движение по планински терен, но също така и когато е било нужно сила, за да се пренесат големи товари. Например, във водноелектрическата централа в Красноярск има кораб, асансьор, предвижващ се по този принцип.

Дръпна стола и седна близо до нея. Хвана ръката ѝ и нежно каза:

– Нямаш представа колко много те обичам.

– Наистина ли? – малко несигурно му отвърна Камелия.

Станислав изглежда се обиди, но се опита да скрие огорчението си.

– Разбира се, че те обичам. Не ми ли вярваш?

– А, вярвам ти, – равнодушно каза Камелия.

– Нещо случило ли се е? – попита загрижено Станислав. – Струваш ми се различна. От известно време не си моето засмяно момиче. Ако нещо съм сбъркал кажи ми, ще се поправя, Не искам да те гледам такава тъжна.

Нямаше как да оправи нещата, а и тя не можеше да му каже. Всичко беше толкова сложно и трудно за казване. А и много опасно, не знаеше как той щеше да реагира.

Не можеше да му каже: „Бях бременна с детето ти. Махнах го. Просто го изхвърлих“.

Това беше толкова ужасно. След всичко случило се, тя не спираше да се пита, какво са направили с бебето ѝ, мъничко, наполовин оформено човече.

Като че нарочно, тези дни попадна на една статия в стар брой, в която имаше много точни снимки на развитието на ембриона. Опита се да не ги гледа, но не можеше да откъсне поглед от тях. В осмата седмица, колкото беше нейното бебе, когато направи аборт, то си имаше личице, оформени крайници, дори мънички пръсчета. Сърцето, черния дроб, белите дробове, , половите органи бяха оформени. То си беше истинско живо същество. А какво бе направила тя? Беше го убила. Беше го изтръгнала от себе си

– Няма нищо, – каза Камелия, – просто съм малко уморена.

Насили се да се усмихне. Опита се да си представи, какво би казал той, ако беше научил. Сигурно щеше да ѝ каже, че подобно решение тя нама право да взема сама, без да се посъветва с него, защото бебето не беше само нейно, двамата го бяха създали. Но можеше да изпадне и в ярост, а тя трябваше да изтърпи гнева му или щеше да се обиди, а с това тя нямаше да се справи.

– Кажи ми, – настояваше Станислав, – ще се справим, каквото и да е. Имам идея., –  изведнъж светна лицето му.

– Наистина ли? – малко неестествено Камелия демонстрира заинтересованост

– Да направим една кратка ваканция. Само ние двамата. За няколко дни, може и за седмица. Ще отскочим до някакво романтично място.

– Ами аз ……страхотно. Само че…

– Какво?

Как да му обясни? Как да му признае, че всеки ден след като се събуди, се чувстваше смазана, че вечерно време заспиваше с плач. Живееше ден за ден. Тя трябваше да се стегне, да приеме онова, което беше извършила..

– Просто програмата ми е много натоварена през следващия месец, – опита се, да се измъкне Камелия. – Може би по- късно.

– Добре, – примирено каза Станислав, – просто ми хрумна. Може и по-нататък.

Стори ѝ се обиден. Тя толкова много го обичаше и не искаше да го нарани

– Извинявай, – каза тя и го прегърна.

Целуна го, стана от масата и си тръгна. Какво можеше да направи тя? Той имаше жена и две деца, другото щеше да му дойде в повече. Да, но тя дали щеше да се справи с болката?..

В Копенхаген в хотел Crowne Plaza се предлага вид бартер. Всеки гост на хотела е длъжен да произведе на велотренажора за хотела 10 ват/час електроенергия, след което получава безплатна вечеря.
Гостите, които отказват да внесат своя дял в опазването на околната среда, трябва да заплатят за същата вечеря 44 долара.
Популяризирането на екологични чисти източници на енергия е една от основните идеи, с които се занимават хората от Европа в последно време. И Crowne Plaza находчиво е подхванал общата тенденция.
Управителят на хотела казва, че в това нововъведение има полза не само за хотела, но и за неговите посетители, които след като прекарат известно време на велотренажора стават по-бодри и здрави.
Така благодарение на този екогенератор, се намаляват вредните емисии и потреблението на електричество.
Не се споменава колко електричество се изработва за час, нито дали клиентите на хотела след това са имали сили и желание да разгледат забележителностите на датската столица.

Дизайнерът Барбара Тоболова е представила своята идея за велосипед – механична пералня BiWa, която позволява да изперат неща по време на каране на колело. Проектът е логично продължение на забавната работата на друга група от корейски дизайнери наречена Bicycle Washing Machine – BWM.
BiWa се отличава с релефен корпус, опростена конструкция и педали, поставени директно върху оста на предното колело, както и доста широки гуми.
Благодарение на широките джанти е възможно да се съчетаят велосипед с пералня. В задното колело „се затваря“ пространство, в което могат да се поставят вода и прах за пране. Въртенето на така нареченият „барабан“ осигурява естественото движение на велосипеда.
Авторът на проекта твърди, че за качествено пране, например за около 3 килограма, трябва да се изминат 2-3 километра.
Премахването на барабана и източването на водата става много бързо.

За мнозина Хелоуин е дългоочакван празник, а за други не.

Една групичка се впусна да преследва появилите се на улицата демони, дяволи и зомбита, но скоро изостана. Преследвачите спряха всеки от тях започна да се бори за глъдка въздух.

Когато хлапетата разбраха, че вече не ги преследват, спряха за малко, за да си поемат дъх.

– Ха-ха-ха, – закикоти се едно от тях.

То бързо свали маската си на зомби. Истинското му лице не бе кой знае колко по-красиво от гумената маска.

– Беше страхотно, – заяви другото до него. – Видя ли как му мацнах тортичката в лицето?

– Да, – съгласи се огромен дявол, размахал тризъбец. – право в носа го цапна.

– Обичам Хелоуин, – заподскача щастливо Мартин. – Никой няма да разбере, че сме били ние.

– А какво ще правим сега? – изписка Пепо.

– Свършиха ни тортичките, така че ще трябва да измислим други номера и то доста добри. Имам една, две идеи….

До края на следобеда момчетата бяха успели да изкарат акъла на много хора, които живееха наоколо .Бяха стреляли по една възрастна жена с водно пистолетче, пълно с разтворена боя. Посипаха с брашно група малки деца. Хвърлиха пиратки по една паркирана кола, което накара собственикът да повярва, че я взривяват.

Всеки път успяваха да причинят максимално опустошение, а след това изчезваха много бързо и никой не можеше да ги хване.

И все пак това не мина безнаказано. Всяко от момчетата получи порцията си пердах у дома. Какво да се прави, някой беше ги разпознал. И как нямаше да ги познае, когато тази малка банда си бе извоювала доста лошо име в квартала.

Но дори и да не бяха ги разпознали, рано или късно всичко излиза наяве.