Петър бе въодушевен:

– Мамо, прочетох за майстор на маскировката, който живее във водите на Индонезия и в Големия бариерен риф.

– Интересно, – майката откъсна поглед от телевизионния екран и погледна сина си.

Спечелил малко внимание Петър продължи да разказва за своето откритие:

– Това е така нареченият Мимическият октопод. Той може да промени пигмента на кожата си, за да се слее със заобикалящата го среда.

– Интелигентно създание, – отбеляза майката.

– Освен това, – продължи смело Петър, – променя своята форма, модел на движение и поведение, когато е заплашено.

– Охо! – заинтригувано възкликна майката.

– Може да имитира такива същества като отровната риба лъв и дори смъртоносни морски змии, – завърши наученото Петър.

Майката въздъхна и спомняйки си днешното не много добро поведение на сина си добави:

– За разлика от мимическия октопод, вярващите в Исус трябва да се открояват в света, който ни заобикаля. Можем да се почувстваме застрашени от тези, които не са съгласни с нас и да се изкушим да се слеем, за да не бъдем разпознати като последователи на Христос, но ние сме призвани да Го представяме във всеки аспект от нашия живот.

– Да, но Гошо ме притисна и аз трябваше да се съобразявам с „модела на този свят“, – Петър започна да се оправдава.

– Но можеш да покажеш на кого служиш, като приведеш живота си в съответствие с това, в което вярваш като Божие дете.

– Ох, …. – изпухтя Петър.

– Когато се подчиняваме на Писанията и отразяваме Неговия любящ характер, – продължи назидателно майката, – животът ни може да покаже, че наградите от послушанието винаги са по-големи от всяка загуба.

Щом влезе в стаята, Наталия веднага забеляза счупената ваза. Тя погледна към дъщерите си и смръщи вежди.

Марта веднага посочи с пръст сестра си Ема и извика:

– Тя го направи.

Ема първоначално се сви, а после се усмихна хитро и каза:

– Нашият братовчед Тони беше.

Трябва да отбележим, че Тони бе с майка си на стотина километра от дома на двете палавници. Освен това, той още не можеше да ходи, а само протягаше ръчички и гукаше.

При второто обвинение Наталия не успя да прикрие усмивката си.

Тя прегърна двете си дъщери. Настани ги на коленете си и добави:

– Това да се обвинява някой друг е много стара история.

Марта изпляска с ръце нетърпеливо:

– Разкажи ни, моля ти се.

А Ема старателно се приготви да слуша.

– Имаше една красива градина, в която Бог бе поставил Адам и Ева и им бе поръчал: „От всяко дърво можете да ядете, но само от това не“. Змията излъга Ева, че ако изяде един от забранените плодове, няма да умре, даже ще стане като Бога. Така тя щеше да познава доброто и злото като Него. Ева яде и даде на Адам. Когато Бог ги попита дали са яли от дървото, забранено за тях, те изобщо не се засрамиха. Адам обвини Ева, че тя му е дала плода, а Ева каза, че змията е виновна.

– И какво е станало с тях? – попита Ема.

– Бог ги изгонил от градината, – поясни майката.

– Но нали те не са излъгали, – опита се да ги оправдае Марта.

– Да, змията подведе жената, но решението дали да го направи бе на Ева, – поясни Наталия.

– И Адам сам е решил да яде от плода, Ева не го е накарала насила да направи това, – обади се след размисъл Ема.

– Лесно е да прехвърлиш вината си на някой друг, но по-честно би било да поемеш отговорност за грешките си, – каза Наталия.

Двете момичета наведоха глави.

– Мамо, ние се сбихме с Ема и … не разбрахме, как вазата падна.

– Вероятно някоя от нас я е бутнала …. без да иска, – Ема сбърчи нос и бе готова да се разплаче.

– Прощавам ви, – топло се усмихна Наталия и ги притисна силно до себе си.

Момичетата се усмихнаха, а Марта каза:

– Ще признавам вината си и няма да обвинявам друг …

– И аз, – подскочи покрай нея Ема.

Често ли се опитвате да прехвърлите вината си другиму?

Когато обвинявате друг, вие се отказвате да се промените.

Михаил живееше в район, където имаше много змии, но той не се страхуваше от тях.

Когато излизаше навън, майка му го предупреждаваше:

– Мишо, внимавай да не те ухапе някоя змия.

Михаил бе убил само една, но бе присъствал на унищожаването на още няколко от тези пълзящи гадини.

Всеки път той бе наблюдавал нещо, което доста го озадачаваше. След като змията бе убита, тялото ѝ потрепваше още дълго време.

Въпреки че главата ѝ бе смачкана и тя бе безсилна, гърчещото тяло на мъртвата змия, държеше Михаил на разстояние.

– Чак, когато залезе слънцето, тялото ѝ ще бъде неподвижно, – казваше си той.

Ние трябва да помним едно, че след възкресението на Исус Христос, сатана е победен. Главата му е смачкана.

Докато ние укрепваме вярата си и растем в познание за Бога това, с което се сблъскваме е просто дяволското потрепващо победено тяло.

Но идва ден, когато тялото на старовременната змия – дяволът, ще замре напълно.

Змията повдигна глава, огледа района и реши да прекоси двора.

И без това никой не се мяркаше там, а покаже ли се, тя си знаеше.

Започна да извива дългото си почти черно люспесто тяло и да пълзи напред.

На пътя ѝ се изпречи трион. Когато се приплъзна по него, змията се нарани.

Силната болка я обърна светкавично и тя захапа триона, но резултата бе още по-плачевен. От разрязаната ѝ уста обилно капеше кръв.

Змията не можа да разбере какво става. Мислейки, че триона я напада, тя реши да се увие около него и да го стегне с люспестото си тяло. Така смяташе да спре дъха му и да го унищожи.

За съжаление мъртвата бе тя, а не триона.

Така се случва и със нас, когато бурно реагираме на преценките на другите. Излишно се нервираме, усилваме главоболието си, но всичко това влошава само нашето състояние.

За това не обръщай внимание и забрави, когато не те оценяват правилно. За твое добро е.

Районът бе хълмист. Той бе изпълнен със зеленина и множество храсти. По високите части се забелязваха гори от борове и смърч.

Като всеки район и този си имаше своите специфични особености. В него се срещаха много змии.

Анелия обичаше природата и често излизаше на разходка. Преди да тръгне, тя чуваше притеснения глас на майка си:

– Внимавай за змии.

Анелия се усмихваше и весело потегляше към зеленината и тишината, които я привличаха.

– Мама все се притеснява за мен, – каза си тя. – Когато научи, че сама съм убила змия, два дена притеснено приказваше само за това.

Девойката бе виждала и много убити змии на пътя си. Тя не се страхуваше от тези пълзящи твари.

Днес предстоеше да се случи нещо много интересно в живота ѝ.

Анелия спокойно си вървеше по пътеката и …. насмалко да настъпи виещо се кафеникаво влечуго. Тя замахна с тоягата, която държеше в ръце, преди змията да се обърне и да я атакува.

С първия удар успя да размаже главата ѝ, но тялото на влечугото все още се гърчеше. Това накара Анелия да отстъпи назад и само да наблюдава агонията на змията.

Слънцето вече залязваше. Внезапно змията затихна.

Девойката не се изплаши от случилото се, но мислите ѝ я върнаха към победения враг на човека – сатана.

– Да, главата му е смачкана, – каза си Анелия, – но докато се стремим към по-добро познаване на Бога, ние се сблъскваме с потрепващото тяло на тази старовременна змия. Един ден това тяло ще замре и няма да ни притеснява повече.

Успокоена и усмихната Анелия тръгна към дома си, а душата ѝ пееше: „Дяволе, ти си победен от Исус …“.