Човекът и змията си живеели добре. Той в къщата, тя сред камъните на дувара. Случило се обаче веднъж, че змията ухапала детето на човека. Хукнал той с брадвата подире й. Е, не могъл да я убие, но успял да отсече опашката й. Минало време, поотлежала скръбта на човека и той един ден рекъл на змията да турят пепел на миналото и да заживеят в предишния сговор. А тя, натежала от мъдрост през годините, подала глава между камъните и му отговорила:
– Не се лъжи, човече. Докато ти гледаш гроба на детето си, а аз отрязаната си опашка, между нас приятелство не може да има.