Храстите от чимшир бяха спретнато подстригани. Плевелите между тя изчезнаха набързо. Пълзящият бръшлян, който заплашваше да ги задуши, бе изтръгнат. Свеж слой слама покриваше земята.

Манол радостно отърка ръцете си и полепнала пръст падна. Огледа синовете си и извика към тях:

– Хубава работа свършихме. Сега Данчо да вземе количката и двамата нахвърляйте малко пръст от тая, дето е зад къщата. Нея добре съм я наторил. А после нахвърляйте малко от нея около дръвчетата и храстите.

– Татко, докога ще скубем плевели? – попита Калоян. – Нали ги скубахме, а те пак поникнаха.

– Някои от тях, – започна да обяснява бащата, – имат дълбоки и дебели корени, чрез които се възстановяват.

– Ех, де да можехме изцяло да ги изтръгнем, – тежко въздъхна Данчо.

– Нашето плевене забавя растежа им до известно време, – поясни Манол. – Докато не ги изкореним, резултата ще е същия. А за това е нужно много на дълбоко да се копае.

Двете момчета гледаха тъжно към почистените от плевели растения.

– Тогава какъв смисъл има да ги плевим? – попита отчаяно Данчо.

– Това се случва и с нас, – добави Манол, без да отговори на сина си.

Момчетата го погледнаха изненадано и в един глас извикаха:

– Как се случва?

– Когато не успяваме редовно да признаем греховете си пред Бог, те се разпространяват и придобивайки сила.

– Е, какво толкова правим? – реагира нервно Калоян. – Не сме убили, не сме откраднали, ….

– Малките неща като нетърпение, завист, одумване, мърморене и много други обхващат нашата градина на живота и ни задушават. Трябва да се справим с греха, преди да е станало късно.

– И как можем да направим това? – попита Данчо.

– Първо, – Манол вдигна показалеца си нагоре, – трябва да го признаете. И това става след като го разпознаете. Нали помните стиха: “ „Ако изповядаме греховете си, той е верен и справедлив и ще ни прости греховете ни и ще ни очисти от всяка неправда“.

Момчетата гледаха баща си със зяпнала уста и не смееха да помръднат, да не би да пропуснат нещо от казаното.

– Второ, – продължи Манол, – трябва да се покаем от греха. А това означава, че не трябва да го повтаряме.

– А ако не можем? – попита настръхнал Калоян.

– Тогава искаме Бог да ни помогне. Молим Го да ни даде сили да го преодолеем и да не го повтаряме вече. Плевенето на нашата духовна градина ще доведе до живота, който Исус ни обеща.

Данчо и Калоян въздъхнаха облекчено. Те разбраха, че докато бъдат с Бога, Той няма да ги остави.

Дичо очакваше с нетърпение този ден. Щеше да посети увеселителния парк, който наскоро бяха открили в града им. Бяха му разказвали, че там има много люлки, ……. и изненади.

Когато влезе в ограденото място, Дичо бе зашеметен. Посрещна го голям шум, възгласи и множество хора. Той трудно се адаптираше към такава обстановка и в първият момент бе готов да побегне, да крещи и да плаче.

Майка му го прегърна и донякъде момчето се успокои. Дичо успя да се изолира от шума и ярките светлини. Постепенно напрежението премина и той започна да се оглежда любопитно.

– Ще се качиш ли на въртележката? – попита майка му.

Той само кимна с глава и докато да се усети бе настанен върху дървено конче.

Изведнъж всичко се завъртя. Образите наоколо се размазаха. Дичо се уплаши. Ревна с цял глас и протегна ръце напред търсейки защита.

Въпреки, че въртележката не се движеше много бързо, той се обърка и започна истерично да крещи:

– Искам при мама …..

Сякаш не го чуха и не му обърнаха внимание. Хубавото бе, че времето свърши и въртележката забави ход.

Когато спря Дичо се строполи в ръцете на майка си. Заровил глава в нея и се разрида.

Майка му го опря на краката му, искайки по този начин да го накара да дойде на себе си, но той легна на земята и продължи да плаче.

Колко много очаквания имаше малкото момче за този ден, а всичко се провали.

До легналия Дичо клекна младо момиче. Тя бе една от служителките в парка. Погали го по главата и го гушна.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Стана ѝ мъчно, че малкото момче не бе изпитало радост и удовлетворение на това място.

Дичо вдигна зачервените си очи към момчето и ѝ се усмихна.

Можем да не разбираме нечия мъка, но не е нужно да правим нещо голямо, за да ги утешим. Достатъчно е да бъдем с тях и да им покажем любов.

Завистта е като киселина. Тя разяжда най-бързо съда, в който се намира.

Диньо Дерменджията отдавна гледаше свои колеги, които преуспяваха, а сърцето му се бунтуваше: „Защо не аз? Защо не на мене? „

Един ден бе наел много майстори. Голяма работа бе замислил.

– Пак тия пари. – мърмореше под носа си Диньо. – От къде да ги взема?

Изтегли заем от банката, макар че му искаха голяма лихва, но и те не стигнаха.

Диньо мъдрува, пъхтя и накрая отсече:

– Стария трябва да даде.

И отиде при него на село. Удари го на молба още от вратата:

– Тате, да продадем земята. За какво ти е. Не можеш вече да я работиш вече. Така ще си седи…..

– Белята става с пари. Важното е да сме живи и здрави, – отсече старецът.

– Тате, ти си ми последната надежда. Това не са много пари. Като заработи фирмата, за една година ще си ги върнем.

– Това е грешка от твоя страна, а такава не може да се поправи с по-голяма.

– Какво говориш? – вдигна ръце Диньо .

– Големец си станал, сине, ама човек не …..

– Тате, не разбираш ли, – повиши тон Диньо, – че днес с пари се купува всичко?!

– Лъжеш се, сине. Книги можеш да си купиш, но акъл не. Закупи си креват, но сън можеш ли? Лекарство си купуваш от аптеката, но здраве – от никъде. С пари можеш да си купиш работници, съдружници, но не и приятели……….

Никола бе навел глава. Той упорито ровеше с върха на обувката си земята и не преставаше да мърмори:

– Ти не знаеш какво ми направи той. Никога няма да му простя ….

Владо го погледна спокойно и попита:

– Съблазнително ли ти изглежда да откажеш прошка на този, който те е наранил? Нима смяташ, че като не му прощаваш имаш някаква власт над него.

Никола изненадано погледна приятеля си, а Владо продължи:

– Всъщност, отказвайки да прощаваме, ние продължаваме да позволяваме на миналите грешките, извършени срещу нас и хората, които са ги извършили да имат власт над нас.

– Но ….

– Когато казваш: „Никога няма да му простя“, ти отново преживяваш болката и утвърждаваш нейното място в паметта си. Исус не е умрял, за да живеем поробени от миналото. Той понесе всичко лошо направено на нас и от нас, за да можем да живеем пълноценно и свободно.

Никола бе навел глава, но в него всичко все още се бунтуваше.

– Ключът да можем да простим на онези, които са ни оскърбили, – добави Владо, – е да погледнем към кръста. С негова помощта ние разпознаваме колко голям е грехът ни и колко много е струвало на Бог – животът на Неговия Син! – за да ни го прости. Когато осъзнаем колко много ни е простено виждаме, че можем да дадем прошка на онези, които са ни наранили.

Владо усещаше, че приятелят му упорства и не иска да вникне в това, което му казва. За това прибави:

– Не ме разбирай погрешно. Прошката не означава да пренебрегнеш или отричате насилственото поведение спрямо теб. Не трябва да си затваряме очите за греха. Бог изравни справедливостта за всички наши грешки спрямо невинния Си Син.

Никола гледаше приятеля си с надежда, която си проправяше път към сърцето му.

– Целият гняв за злото, което ти е причинено се изля върху Исус на кръста, – Продължи развълнувано Владо. – Когато разбереш това, ти ще можеш да простиш. Прощавайки ще можеш да благословиш. По този начин се изживява Евангелието за разширяване на благодатта към онези, които не я заслужават.

Никола се бе успокоил. Очите му искряха. Той бе осъзнал какво трябва да направи.

Закупи бай Манол още малко парче земя и го прибави към не малкия си двор. Имота с къщата приписа на дъщеря си Дена.

Тя живееше в града, но често навестяваше баща си. В договора бе отбелязано, че бай Манол ще живее в тази къща и ще използва двора докато е жив нищо, че всичко това се водеше вече собственост на дъщеря му.

На Дена и бяха писнали зеленчуците и животните, които гледаше старецът. Животните бързо разкара, но остави баща си да работи двора и да засажда чушки, домати, … Нали и тя трябваше нещо да отмъкне към града.

Мечтаеше си Дена:

– Отиде ли си татко, само трева ще има тук и ще си направя в двора басейн. Кой ще ти сади и копа?!

Да, но новото парче земя бе оградено с някаква ръждива телена мрежа. От там дечурлига и някои „по-предприемчиви“ хора прескачаха и си вземаха, каквото им харесва от двора.

Едно лято дядо Манол реши:

– Ще съборя старата ограда. Ще махна тела. А с камъните от стария дувар, ще оградя новото място.

То добре, но и годините му не бяха малко. Не бе грохнал като някои свои връстници, чувстваше се още силен. А той рече ли нещо не отстъпваше.

Купи пепелина, старецът извади камъните от старата ограда и започна да зида.

Дойде зет му Киро, да му помага. Млад, млад, ама не издържаше колкото стареца. Гледаше, често да си почива и ако може малко да избяга от работата.

Както и да е, двамата заработиха усилено. Бай Манол едва вървеше, умората си казваше думата, но не се отказваше лесно.

Една привечер беше останало малко от разтвора и трябваше да се пренесе от другата страна, за да я довършат.

Старецът напълни две кофи и когато реши да ги понесе, Киро го спря:

– Дядо, едва вървиш, това е тежко за теб. Ще се осакатиш. Вземи по-малко.

– Едва вървя, няма да се връщам два пъти.

Киро без да мисли грабна кофите и ги понесе. Разстоянието не бе голямо, само два метра, но когато стигна другия край на оградата, където щяха да довършват, се секна. Кръста го сряза и той потърси някъде да се облегне. Болката едва се търпеше.

Залежа се Киро. Няколко седмици не можеше да стане от леглото, но това му беше за урок.

„В каквото съдиш другиго, с него осъждаш себе си, понеже, ти който съдиш, вършиш същото“.