Срещу чуждестранен дипломат, проникнал в чужд дом, не било повдигнато никакво обвинение.за престъпление. Той ударил с колата си оградата, отворил вратата с крак, събрал всички скъпоцености в една торба и ударил стопанина със кана по главата.
На пияният генерален консул сложили белезници, но после го пуснали, защото пострадалия решил да не го съди. Дипломатът можел да бъде наказан за хулиганство, но от това го защитавал международния закон за дипломатически имунитет.
Всички, които са приели Христос като спасител имат имунитет, но от друг вид. Той не ни защитава от светските съдилища, но ни защитава от осъждението съдния ден. Нашият грах има последствия, но не ни лишава от правото да попаднем на небето.
Как ще реагирате на такова снисхождение? Трябва ли да считаме прошката в името на Христос за индулгенция в егоистичния си живот?
Ако вярваме това, което се говори за робството на греха, ако се грижим за тялото и ума си, ако мислим за другите, ако мислим как той е страдал за нас, то не.
Имунитет, което ни дава Христос е даден с една единствена цел: да се покаже колко много Бог ни обича, и да ни обясни, че трябва да живеем за Него и чрез Него.

През 1865 г. в Англия е приет закон за ограничаване скоростта на всички самодвижещи се превозни средства, включително и раните автомобили.
Според него в чертите на града превозните средства могат да се движат с не повече от 3 км/ч, а извън града 6 км/ч.
Екипажът на колата трябвало да се състои от трима човека. Един от тях трябвало да върви 50 метра по-напред с червен флаг или червен фенер през нощта.
Едва след 31 години тези ограничения били съществено смекчени.

С две думи, бъркотията бе пълна и тъй обичайна, че нямаше как да не свикнеш с нея и да не решиш, че може би целият живот всъщност е само една бъркотия и нищо повече. Трябваше да минат години, за да разбереш, че бъркотията и тая в тебе, и оная около тебе, изглежда бъркотия само защото си изтървал междинните звена, не си прозрял невидимите връзки, не си открил основните опорни точки.
Потокът край нас, дето често ни залива и в който често се давим, е безкрайно променлив и безкрайно капризен и ако се взираш в него отблизо може да ти се завие свят от хаоса на движението му. Движение, от сливащите се и раздалечаващи се струи, от водопадите и въртопите, от тъмните дълбини на вировете и от пръските на пяна, над която като крехък мираж се извива пъстроцветна дъга.
И все пак цялата тая изява е обединена от притегателната сила на нещо общо. Тя е въплъщение на един общ закон. Въпреки всички капризи и криволици на движението си не тръгва нагоре към извора, а се спуска надолу, и при цялата си променливост е израз на нещо трайно. Искаш или не искаш, продължава да те обгръща и да те влачи по посока на предопределеното. Колкото и да е вярна мисълта на древните, че човек не може два пъти да влезе във водата на една и съща река, все пак истината е, че човекът си отива, а реката остава.
И ако успееш да се добереш до закона, до общото и до трайното, може би бъркотията ще изчезне или ще стане понятна и обяснима.

През 1362 г. в английския парламент са приели закон, за необходимост от използване на английския език в съдебните зали.
По това време върхушката на английското общество говорела предимно на френски език, но хората от по-нисшите съсловия не го знаели.
За това те не могли да разберат въпросите, които им задавал съдията и съвсем не разбирали за какво ги обвиняват.
Интересното е, че обвинителният акт също бил написан на френски език.

Кризата  е за поука, че държавата ни мами. Това се разбира от само себе си. Тези години са години на осъзнаване. Време, когато човек разбира, че има не само закони, но и етика, че и в най-тежката ситуация част от хората си остават хора, а такива не са малко.
Животът не е игра, не е шах. Има хората, за които отговаряш, за техните семейства, пенсиите им…. Всяка грешка, всяко «не помислих» може да коства страдания и мъка на някого.
Отговорността притиска. Ако хората ругаят, плюят или викат…., от това не винаги им става по-леко. Има го и това, но повечето просто страдат и се надяват. Някои от тях, въпреки всичко, успяват да прощават, ако ги излъжат, както са ги лъгали всички и винаги.