Днес беше необичаен ден, особено за Митко. Той бе направил необходимото и въпреки, че се съмняваше, успя.
Сега с майка си крачеха към уютният ресторант в техния квартал.
Митко малко се притесняваше, защото заекваше, а това му създаваше главоболия при общуване с околните.
Когато бяха седнали вече на една маса в ресторанта и бяха поръчали желаното на келнера, Митко каза на майка си:
– Мамо, чу ли и келнерът заеква като мен?
Не, майка му изобщо не бе забелязала.
Обядът бе великолепен.
Когато Митко и майка му излизаха вече от ресторанта, предадоха им бележка от момчето, което ги бе обслужило.
Това, което бе написано в нея, трогна майката и синът.
Там пишеше:
„Изпитах буря от емоции, когато чух, че синът ви заеква. Аз заеквам още от детството си. Знам колко е трудно, особено в началото. Исках да поговорим малко, но се страхувах, че ще започна да заеквам. Ако имате въпроси към мен , особено сина ви, с радост бих ви помогнал“.
Келнерът бе оставил номера на телефона си.
„Колко добре е постъпило този младеж, – помисли си майката. – Сега синът ми няма да се чувства сам“.
– Как мислиш, – обърна се тя към Митко, – да му звъннем ли?
Митко се усмихна и кимна с глава.
– Да, – каза майката, – непременно трябва да му благодарим за отзивчивостта.