Архив за етикет: желание

Трудната песен

Гошо беше увесил нос. Сякаш искаше да се скрие, така че никой да не може да го намери.

Майка му видя киселата му физиономия и го попита:

– Гоше, какво не е наред?

– Нищо, – смънка момчето и повдигна рамене.

– Днес учителката каза, че сте разучавали интересна песен, – опита се да го разведри майка му.

– Хубава, – сбърчи нос Гошо, – ….трудна песен.

– И какво ѝ е трудното? – изненада се майката.

– Нищо не ѝ се разбира, – добави унило Гошо.

– Как нищо?…. Я ми изпей малко от нея.

Гошо вдигна безпомощно рамене и без желание запя:

– Над мълчаните полета

пеят весели звънчета

писнала шейна премина

балата мартина.

– Казва се смълчани полета, – поправи го майка му.

– Какво е това смълчани? – попита Гошо.

– Място, където се мълчи, пази се тишина, – поясни майката.

– Тогава защо са смълчани?

– Защото са изпълнени с мълчание.

– А как пеят звънчетата? – отново попита Гошо. – Нали викат само зън – зън.

– Птичата песен звучи, чик чирик, пиу….., но я възприемаме като мелодия.

– А на шейната защо е писнала, да не се е ударила някъде?

Тук майката не се сдържа и се засмя:

– Шейната не е писнала, а е писана. Това означава, че е изписана, изрисувана с четка. Такава е шейната на добрия старец, който носи подаръци на децата.

– И защо тя ще минава през леля Мартина, тя наистина е бяла, но …? – ококори очи Гошо.

– В песента се пее за пъртина, а не за леля ти Мартина.

– Какво е това пъртина?

– Това е утъпкана пътека, която се прави, за да се минаване през дълбокия сняг. Тя идва от старобългарските думи пьрати, перѫ, и в множествено число перѫтъ, което се е разбирало като „движа се“.

Гошо зяпна учудено майка си и се почеса зад тила.

– Тази песен наистина е била много трудна за теб, Гоше.

И майката погали сина си по главата.

Защо дойде

Наближаваха празниците. Мери и Дани бяха семейство с поотраснали деца.

Родителите и на Дани живееха доста далеч, за това рядко ги посещаваха, а тези на Мери отдавна бяха напуснали този свят.

Двамата започнаха да кроят планове за предстоящите празници.

Изведнъж Дани се усмихна и предложи:

– Хайде да посетим родителите ми.

– Но без предупреждение, че ще отидем, – съгласи се бързо Мери. – Нека това бъде изненада за тях.

На децата не бе нужна покана и те започнаха веднага да помагат на мама и татко, да приготвят подаръците и багажа за дългото пътуване.

Когато цялото семейство нахлу в двора с песни и викове, на вратата ги посрещнаха двама старци прегърбени и побелели. На лицата им се четеше изненада и радост.

– Ето това се казва сюрприз, – каза дядото.

– Добре сте ни дошли, – зарадвана възкликна бабата.

Последваха прегръдки и целувки.

Дани и Мери бяха напълно удовлетворени от желанието си да ги изненадат.

И във всичкото това, нямаше място за въпроса:

– Защо дойдохте?

Когато Исус Христос дойде на земята преди повече от 2000 години, хората имаха много въпроси за това, въпреки че Неговото идване беше обявено няколко века по-рано.

И днес има люде, които се съмняват в идването на Христос на земята, но хората които са повярвали в Бога, знаят причината за това идване.

И все пак защо Исус дойде на земята:

– Той следваше плана на Бога.

– Изпълни пророчествата писани за Него.

– Показа Божията любов.

– Унищожи делата на дявола.

– Дойде, за да стане Спасител на света.

– Изпълни закона.

– Потърси изгубените.

– Призова хората, да се спасят от греха.

– Даде пример.

– Принесе слава на Бог.

– Завърши работата, поверена му от Бог Отец.

Уверена

Родителите на Ана бяха искрено вярващи в Бога. Те никога не се съмняваха в Него. Каквото и да се случеше в живота им, те уповаваха на това, което бе написано в Библията.

Така възпитаваха и децата си.

Един ден Ана отиде при майка и ѝ каза:

– Искам да познавам Бог лично.

Майката се зарадва от желанието на дъщеря си и я упъти как да направи това.

Ана застана пред дървения кръст и взе „жертвеното агне“.

Изведнъж тя осъзна и тихо промълви:

– Ножът, това е моят грях и вина. Чрез тях аз съм предизвикала Неговата смърт, но пролятата Му кръв ме изкупва…….

Когато бе пред кръста на колене, бе ѝ напомни не само нейната греховност, тя изпита нещо ново. В нея се бе установи дълбок мир и увереност, че греховете ѝ са простени.

Ана заподскача, усмихваше се щедро и бе готова да прегърне всеки.

– Вече не съм отделена от Бога, – извисяваше глас тя, – но съм приета от Него. Защото моята жертва бе Божият Агнец, Който е моят Създател и стана мой Спасител.

Отношение към труда

Евгения отглеждаше сама двете си дъщери. Тя се стремеше да ги научи на правилните навици и умения. Желанието ѝ бе преди всичко да ги научи на труд, да не лентяйстват много.

Катя бе по-голямата ѝ дъщеря. Тя бе на 14 години. По-малката бе Лора, на седем години. Тя имитираше и следваше във всичко кака си.

Един ден Евгения се обърна към по-голямата си дъщеря:
– Ти си вече голямо момиче и трябва да поемеш някои отговорности в дома ни.

Катя се напрегна и очакваше нещо не особено приятно за себе си.

– Имаме си дом и малък двор. Имаш ли нещо против да въведеш малко ред в градината ни. Листата са опадали. Трябва да се съберат и изгорят. Да се прекопаят лехите и около дръвчетата…..

Момичето се намръщи.

– Предлагам за труда си да получиш 30 лева.

Катя се засмя и каза:

– Добре, мамо.

Когато се върна от работа, Евгения остана много доволна. Всичко бе направено така, както бе заръчала.

Катя изтича да я посрещне.

– Браво, добре си се потрудила, заслужаваш парите, които ти обещах.

Двете не забелязаха, кога към тях се бе приближила Лора.

– А моите пари, – каза заинтересовано малката.

– Какви пари? – Евгения се изненада.

Катя взе да шътка и да дава знаци на сестра си да мълчи, но Лора продължи:

– Кака каза, че ако почистя двора, прекопая лехите и около дръвчетата ще ми даде 12 лева.

Елена изпадна в шок. Гледаше двете си дъщери и не вярваше на ушите си.

– Искате да кажете, че Лора всичко е свършила сама и ще получи 12 лева. А останалите ще вземеш ти Катя без да си си помръднала пръста? И това според теб е честно?

Катя се изплези на Лора:

–Порта такава!

Евгения въздъхна огорчена и добави:

– Няма нищо лошо в това да включиш сестра си на помощ, но не и да я експлоатираш, без да вършиш нищо. Сега ще дам парите на Лора, а следващия път си помисли добре.

Катя се нацупи и се затвори в стаята си.

Да прогледнеш, макар и късно

Лекарите се оттеглиха на съвещание в съседната стая. Дядо Димо остана сам. Вън валеше. Старецът се вгледа в стичащата се вода по стъклата и дълбоко въздъхна:

– Никой няма да заплаче за мен, – каза си той. – Пена отдавна си замина. Добра съпруга беше. А Стоян е студен, сърцето му е каменно. Син ми е, но прилича много на дядо си.

Той бе изживял годините си и нищо вече не го радваше.

– Какво сме ние хората, – продължи да разсъждава той на глас. – Всеки от нас е капчица от множество такива, които се изливат от небето, за да избликнат по-късно от някой извор.

Тежка кашлица раздра гърдите му и той се сгърчи. Когато болката го отпусна малко пак си заговори сам:

– Преминава детството ни, свежо и жизнерадостно, като планински поток. След това живота ни става река, която шуми по бързеите, рови и глъхне във вировете, където е тихо и спокойно, а след това се влива в голямата вода – морето.

В съседната стая гласовете повишиха тон. Изглежда докторите спореха за нещо, но това вече нямаше никакво значение за дядо Димо.

Старецът прокара ръка по олисялата си глава и продължи като в унес:

– Борейки се с ежедневието, изпускаме вечността. …. Кой помни капката? Никой. Но реката ….. понякога приижда буйна и мътна, събаря мостове, залива цели селища, но после се укротява и се влива в морето. Други пресъхват и се губят, но океана никога.

Старецът си спомни настойчивостта на сина си и желанието му непременно да изпъкне.

– Колко се заблуждаваме и си въобразяваме, че ще направим нещо толкова велико и забележително, че ще открием нова истина, която ще чертае нова посока и с това хората ще ни запомнят. …. Да, искаме да сме значителни и за това правим какви ли не глупости.

Старецът погледна към прозорецът. Дъждът бе спрял, а той продължи своя монолог.

– Няма по-голямо щастие от това да бъдеш обикновен и незначителен. Всеки от нас се изчерпва. Ние сме временни гости на този свят. Пред смъртта всички сме равни. Какво направих с моя живот? Бях далече от Бога, а сега? Каква вечност ме очаква?