Миризливката се чувстваше нещастна. От време на време дори ѝ викаха вонещица, а това я озлобяваше. През есента добиваше по-тъмен бронзово кафяв цвят, но през лятото и пролетта беше ярко зелена. Антенките ѝ с по пет членчета проблясваха в червено. Когато се раздразнеше или беше застрашена, отделяше течност със специфична неприятна миризма.
Веднъж се оплака на майка си:
– Където и да се появя хората плюят по мен.
Майка ѝ се усмихна:
– Това е заради твоята красота и миризмата, която издаваш, – каза бавно и спокойно майката. – Те ти завиждат.

Естествения цвят на портокалите в топлите страни, където те растат е зелен. Техният външен слой съдържа много хлорофил, което придава зелен цвят на кората.
В по-хладните места хлорофилът се унищожава и както при листата по дърветата, които стават жълти  през есента, портокалът става оранжев.
Зелените портокали са узрели, а тези които са преминали кън оранжево, вече са презрели.
Въпреки това, хората са свикнали да асоциират зеления цвят с неузрял плод. За това много портокали изкуствено се преобразяват в оранжеви, като се подлагат на бързо замразяване и под въздействието на етилов газ, за да се отстрани хлорофила от кората им.

Финландските еленовъди са започнали интересен експеримент. Сложили са върху рогата на елените светло отразяваща боя.
По такъв начин те смятат да намалят пътно транспортните аварии по пътищата, където участват животни.
Еленовъдите използват специална аерозолна боя, която е безопасна за животните. За сега експериментът е в действие, само в някои райони на страната.
Всяка година във Финландия по пътищата загиват около четири хиляди елени. Особено често се случват инциденти през зимата и есента, когато пътищата са заледени.

Професор по право по време на лекции предложил на студентите да разгледат жалбата на една стара жена срещу съседа й.
В жалбата се казвало, че близо до оградата, разделящи двата двора, у съседа растяла ябълка. Някои от клоните на дървото били надвесени над двора на старата жена. Тя се оплаква, че когато ябълките узрявали, падали върху лалетата й, който били близо до оградата.
Между студентите започнала дискусия. Едни смятали, че ябълките принадлежат на съседа и той е виновен за смачканите лалета на жената. В случая съседът трябвало да обезщети вредите и да направи така, че ябълки да не падат от нейната страна. Други твърдели, че тези клони са надвесени над нейния участък, така че тя може да ги обере и те да не падат върху лалетата й. В този случай съседът не е задължен на жената и тя трябва сама да реши проблема си.
Спорът се проточил дълго, но така и не достигнали до някакво решение. Накрая се обърнали с въпрос към преподавателя:
– Как трябва правилно да се постъпи?
Професорът погледнал внимателно аудиторията и казал:
– Вашата обща грешка е, че приемате жалбата на възрастната жена като нещо неизменно. А вашата работа е да подлагате всичко на съмнение. Нима вие не знаете, че ябълките узряват през есента, а лалетата през пролетта?

През есента на 1800 г. в механата на Ливорно влязъл слаб млад мъж с цигулка. На една от масите играели карти. Младият мъж се присъединил към тях, но не му вървяло много. Парите му бързо се стопили. Тогава той заложил цигулката си, като казал, че е много скъпа. Картоиграчите се съгласили и музикалният инструмент веднага бил проигран.
Младият мъж молел да му върнат цигулката само за една вечер, тъй като имал концерт, но те само му се присмели:
– Ти сам я заложи. Ние не сме те принуждавали.
Тогава към нещастния музикант приближил възрастен французин.
– Аз съм търговец от Париж, – казал той, – но обичам музиката и съм бил на ваши концерти. Вие сте Николо Паганини. Вашата цигулка не е най-добрата. Не тъгувайте за нея. Тази вечер аз ще ви дам друга. Тя е направена от неизвестният майстор Джузепе Гуарнери дел Джезу, но може би звукът й ще ви се хареса.
Паганини бил очарован от тази цигулка. Парижкият търговец бил поразен от свиренето на Паганини на нея и след концерта я подарил на младия гений.
– Не аз, скромният любител, трябва да свира на нея, – казал той.
Тази цигулка на Гуарнери придружавала Паганини през целият му живот. Само един път, преди концерт в Париж, тя „се разболяла“ и Паганини я занесъл на майстора на цигулки Вильом. Той успял да я „излекува“. Паганини го прегърнал и му връчил скъпоценната кутия.
– Аз имах две такива кутии, в които поставях цигулката си. Едната я дадох на лекарят, който излекува тялото ми, а втората я давам на вас, който изцелихте душата ми.
До смъртта си Паганини никога не се разделил с тази цигулка Гуарнери. Той я завещал на музея в родния си град Генуа. Там може да се види днес под името “ Вдовицата на Паганини“. Само когато идва изключителен цигулар в Генуа, той има право да свири на нея.