Хора всякакви. Едно пъстро множество пъплеше и изпълваше улиците, особено днес, когато времето реши да се усмихне.

Дядо Слави и дядо Иван бяха седнали на пейката и си бъбреха. Множестото млади „изрисувани“ и наконтени, дадоха насока на разговора им. Те бяха възрастни хора, много видели и препатили, но държаха на морала и чистотата в обществото.

– Човешкото тяло е създадено така, че да не се нуждае от допълнителни корекции за съществуването си, – каза дядо Слави, като погледна намръщено червенокосата красавица с извити мигли, като на кукла, която мина край него.

Дядо Иван уловил погледа му тупна с ръка по коляното си и каза:

– А ние какво правим? Използваме козметика, парфюмерия, пластична хирургия, генетика, силикон…

Дядо Слави често обичаше да поучава. Намести се добре на мястото си и започна да говори, сякаш голяма тълпа от хора се бе събрала да го слуша:

– Човек от ранна възраст започва да корегира това, което му е дадено. За него то не е достатъчно добро.

Дядо Иван се усмихна:

– Каквото и да направи човек, то не остава безнаказано в живота. Аборт, евтаназия, …и какво става след това?

Дядо Слави продължи „словото“ си:

– Всички корекции, които си прави сам човек понякога са болезнени или водят до болести и увреждания.

Дядо Иван махна с ръка.

– Погледни, за всички тези „украси“ се хвърлят много пари. Ем си бъркат в джоба, ем не става тая дето са я решили.

Дядо Слави тъжно заключи:

– От всичко това човек не умира, но бавно и постепенно се унищожава.

Двамата старци си седяха на пейката, приказваха, но кой ли ги чуваше? Хората минаваха край тях, всеки устремил се нанякъде, без да се интересуват от нечии съвети и терзания.

Златистият ретривър Танер се родил сляп и имал епилептични припадъци. Заради непредвидимите припадъци нощно време семейството, където живеело кучето решили да го закарат в ветеринарна лечебница в Тулса, Оклахома, където почти сигурно го очаквала евтаназия.
Но всичко се променило, когато срещнал Блеър в клиниката. Уплашено куче, което прекарало повече от една година там, след като някой се опитал да го застреля.
Веднага след като двамата се срещнали в градината на клиниката между тях възникнала дружба. Благодарение на нея епилиптичните припадъци на Танер не ставали вече всяка нощ, а само един два пъти в месеца. От друга страна Блеър по-малко се плашел, защото се грижел за слепия си приятел. Той му бил не само приятел, но и водач.
Блеър водел Танер с повод и се грижел за него. Така сляпото куче се движело безопасно и се хранело добре.
Взаимното приятелство и грижата един за друг лекува.