Едни и същи неща в живота могат да бъдат добри или лоши в зависимост от това какво правим с тях, как действаме с нашата свободна воля. Словото може да благославя или да проклина. Парите могат да помагат, но могат и да разрушават. Наукта може да  лекува, но може и да убива.

Дори природата работи за нас или против нас. Ето, огънят може да топли, но може и да изгаря. Водата може да подържа живота, но може и да го удави в наводнение.

Никъде в историята на Сътворението, не намираме думата „лош“. Бог не е създал лоши неща.

Това означава ли, че Бог ги е оставил на нас?

Може би, понякога Бог свива юмрук и казва:

– О, не прави това, ще попаднеш в беда.

Тогава може би ще попиташ:

– Защо Бог не се намесва? Защо не премахне злото и не наблегне на доброто?

В самото начало Бог каза:

– Ще поставя този свят в ръцете ти. Ако ръководя всичко, тогава ти нищо не ръководиш.

Затова бяхме създадени с късче божественост в нас, но и с нещо наречно „свободна воля“. Бог ни наблюдава всеки ден и с любов ни моли да правим правилните неща.

Учителят взел една ябълка, обърнал я, поогледал я и казал замислено:

– Хората вярват, че душите им са като ябълки.

– В какъв смисъл? – попитал ученика.

– По точно, като две половинки, – поправил се учителят. – Ето така.

И той внимателно разрязал ябълката на две части.

– Има такова поверие, че за всеки човек съществува идеална половинка. Така Бог преди да прати душите в света ги разделя на половина, на мъжка и женска, като ябълката. И така тези половинки бродят и се търсят едни други. Как мислиш, каква е вероятността да се срещнат? Знаеш ли колко много хора има в света?

– Много.

– Да, така е. Освен това…. като се намерят, какво правят? Мислиш, че правят цяла ябълката и живеят в мир и съгласие?

– Да. А нима не е така? – изненадал се ученикът.

– Не, не става така.

Учителят взел по едната половинка от ябълката в ръцете си и ги поднесъл към лицето си.

– Ето две свежи, апетитни души идват в света. А как светът постъпва с тях?

Учителят гризнал от едната половинка малко парченце.

– Светът, – продължил той с пълна уста, – не е статичен. Той е жесток. Всичко смачква под себе си, по един или друг начин. Отрязвайки по парченце, откъсвайки такова или смилайки всичко на пюре.

Той отхапал и от другата половина и известно време мълчал, дъвчейки. Ученикът погледнал двете нагризани ябълки и нервно преглътнал.

– И ето, – тържествено казал учителят, – те се срещнали! – и той съединил отхапаните половинки. – Сега подхождат ли си една на друга.

– Не!

– А сега погледни тук, – прекъснал учителят и взел няколко ябълки. Разрязал всяка наполовина. Събрал две половинки от различни ябълки. – И какво виждаме?

– Те не си подхождат – кимнал ученикът.

– Погледни пак. – Сложил две различни половинки заедно, отхапал от едната и от другата им страна и демонстрирал резултата. – Какво виждаме? Сега те образуват двойка?

– Да, – ученикът замислено кимнал.

– Сега те си пасват идеално, защото светът ги е захапал заедно, а не по отделно. Обичащите се едни други стават едно цяло, заедно се радват на живота и заедно приемат ударите на живота. Учат се да се разбират от половин дума, поддържат се и се подкрепят при постигане на успех. С времето успешните двойки приемат взаимно навиците си, уравновесяват характерите си и се допълват един друг. Всъщност половинките не се раждат, а стават такива. А това е много трудна работа.

Той е необичаен по това, че обединява класиката и съвременността, кабриолет и обикновено купе, с една дума, това са два автомобила в едно.

Този автомобил е създаден от украинецът Василий Лазаренко. Този човек е продал двата си автомобила, за да създаде „колата на мечтите си“.

За основа е взет Opel 1981 г.

Той е направен от дърво и е покрит с пет слоя водоустойчив и огнеупорен лак.

Млад монах приел подстригване или тонзура и първата му задача в манастира била да помага на останалите монаси да преписват на ръка църковния кодекс, псалмите, законите и т.н. Работейки така една седмица, монахът забелязал , че монасите преписват от предишни копия, а не от оригинала. Изненадан той се обърнал към настоятеля си:

– Отче, ако някой е допуснал грешка в първото копие, то ще се повтаря в следващите и няма да се поправи, защото няма с какво да се сравни.

– Ами, сине мой, – казал настоятелят, – ние така правим в продължение на векове. Но в разсъжденията ти има нещо вярно.

След тези думи той се спуснал в подземието, където в огромен сандък се съхранявали „първоизточниците“, които столетия не били отваряни. И никакъв не се появил. Когато изминал цял ден от изчезването му, загриженият монах се спуснал в подземието, за да види, да не ми се е случило нещо лошо.

Намерил го седнал, разтворил грамаден том от телешка кожа. Биел главата си в каменна стена и нещо нечленоразделно говорел. По лицето му покритото с прах и драскотини течала кръв. Косата му била разрошена, а погледа му бил като на луд.

– Какво ви е, отче? – извикал потресен младия монах. – Какво се е случило с вас?

– Celebrate! – простенал настоятелят, – Думата е била „c-e-l-e-b-r-a-t-e“, а не „celibate“!

Едва сега той разбрал, какво имал предвид настоятелят. „Сelebrate“ означава празнувай радвай се, а „celibate“ въздържай се сексуално, една от основите на католицизма.

Един равин бил смятан от хората за Божий човек. Всеки ден пред вратата на дома му се тълпяли хора в очакване на съвет, изцеление или благословение от този свят човек.
Всеки път, когато равина говорел, хората жадно поглъщали всяка негова дума.
Въпреки това, в тълпата от поклоници имало един човек, който никога не пропускал възможността да критикува учитела. Той обръщал внимание на хората към слабостите на равина и се присмивал на недостатъците му. Постепенно учениците започнали да възприемат първенюто за въплатен дявол.
Случило се така, че един ден „дяволът“ се разболял и починал. Всички въздъхнали с облекчение. Външно хората скърбели като за случая, но вътрешно се радвали, че този неучтив човек няма повече да прекъсва вдъхновената реч на учителя и няма да критикува поведението му.
За голяма изненада на хората, равинът искрено скърбял. Един човек го попитал:
– Нима ти скърбиш за него? Той толкова те обиждаше и ти се присмиваше.
– Не, не. Защо трябва да скърбя за нашият приятел сега, когато е в рая? Мъчно ми е за мен. Той бе единственият ми приятел. Наоколо ме обкръжават само почитащи ме хора. Той бе единственият, който ме изобличаваше. Страхувам се, че без него ще престана да раста.