Лили и Марта летяха в самолет. През илюминатора се откриваше чудесна гледка, но на Лили не ѝ бе до това.

Тя бе притеснена и то много. Съпруга ѝ и тя имаха пет дни да измислят нещо преди да останат бездомни.

Марта знаеше за ситуацията и като видя угриженото лице на приятелката си я попита:

– Кое е най-лошото, което може да се случи?

– Да останем на улицата с багажа, без да има някаква надежда, някъде да се приютим.

Следващия въпрос на Марта разтърси силно Лили:

– Вярваш ли, че Бог може да ти даде благодатта за това?

Въпросът на Марта накара Лили да признае една променяща живота истина:

– Дори и да се случи най-лошото, Бог ще бъде с мен и семейството ми, за да осигури всичко, от което се нуждаем.

Нашата надежда не е в бързи поправки или нещата „някак си“ да се оправят. По-скоро нашата надежда е в достатъчността на Божията благодат да ни държи и укрепва дори и в най-лошите времена.

Човешко желание да направи всичко по най-добрия начин, но не за себе си, а за някои оценител, чието присъствие играе ключова роля. Първо, тези оценители са родители, учители, а след това работодателя, съпругата, колегите и обществото като цяло. Болезнената зависимост на човека от похвалите на другите е явно проявлението на този синдром.
Колко опасен е синдрома на отличника?
Странно е, но желанието да бъдем най-добрите във всичко, по-скоро е пречка, отколкото да помогне на човека в живота.
Първо „отличникът“ е твърде много зависим от чуждото мнение. Той може да стане прекрасен изпълнител, но там където трябва да се прояви самостоятелност, той се проваля.
Второ, „заразените“ със синдрома на отличника се страхуват да поемат ангажимент, опасявайки се, че няма да успеят да го реализират на нужното ниво и не ще получат желаната похвала.   Трето, тези хора обикновено са много взискателни към себе си и другите. Те трудно общуват и често остават сами. Ако успеят да създадат семейство, прекомерните им изисквания често са причина за семейни конфликти.
Четвърто, такива хора се страхуват да направят грешка. Те не умеят да падат. Отсъствието на похвала или наличието на критика ги води в състояние на апатия, която постепенно се превръща в депресия.
И накрая, ефективната дейност на „отличника“ обикновенно е снижена. В стремежа си да направят най-доброто, те неоправдано губят много време и енергия за несъществуващи детайли. Такива хора не са в състояние да правят разлика между необходимост и достатъчност.
Може ли да се преодолее този синдром?
Може! Разбирането и осъзнаването на проблема е вече малка крачка към неговото отстраняване.
И най-важното, такъв човек трябва да се научат да мисли за себе си като любящ и любим човек, независимо от това дали е извършил „отлична“ грешка или направи всичко както трябва. Той често трябва да си казва, че близките му го обичат и тогава, когато той е несъвършен.