Омаяна от място едва докосвах красивата лоза. Тя обвиваше полусрутената барака в дъното на градината!
Тук се виеше и клематис, клюмаше с главичка жасмин и ухаеха някакви редки цветенца, наречени „пеперудки“, защото нежните им листчета наподобяваха крилца на пеперуда.
Но нищо не можеше да се сравни с красотата на розите. В нито една от оранжериите не успях да открия такова благоуханно съвършенство, като пълзящите рози в моя дом.
Те се изливаха от верандата като буен водопад и изпълваха всичко наоколо с аромат, ненакърнен от друга миризма. А в ранна утрин, окъпани от бистрата роса, те бяха толкова изящни, нежни и чисти, че не можех да не ги оприлича на неувяхващите райски създания.

Едно момиче заедно  с приятелите си отишло в парка. Случило се така, че то се отделило от тях, а когато разбрала това било вече късно. Тъмно и страшно.
То живеело в частен дом в предградията. Успяло да достигне до шосето, но по-нататък не могла да продължи, страхувала се. Изведнъж забелязала до крайната къща младеж. Тя изтичала към него и го помолила:
– Моля ви, придружете ме до в къщи. Много ме е страх. Вие сте силен и ако се случи нещо, ще можете да ме защитите.
Той мълчал, но я завел до дома й и чакал там, докато затворила вратата зад себе си.
На другия ден момичето разбрало, че младежът бил крадец и току що е излязъл от затвора. Девойката била изненадана, но решила да награди младежа. Помогнала му да си намери работа в завода, където работела. Канила го на всички мероприятия, които се организирали там. В края на краищата, той се оженил и станал честен човек.
Във всеки човек има желание да се грижи за някого, а в сърцето му блика състрадание, любов, …
Просто е необходимо да се помогне на хората да разкрият своята най-добра страна. Нима е трудно да се говори с някого от сърце, да му се помогне да разкрие своето великодушие и благородство?

Замисляли ли сме се, поне веднъж, колко много означава за нас майката? Ето ви предполагаеми мисли в различни възрасти:
На 3 години: Моята майка е най-добрата.
На 7 години: Мамо, аз те обожавам.
На 10 години: Мамо, много те обичам.
На 15 години: Не ми крещи!
На 18 години: Искам да се махна от този дом.
На 35 години: Искам да се върна при мама.
На 50 години: Мамо, не искам да те загубя.
На 70 години: Всичко бих дала, за да те видя отново, мамо.
Вероятно за някой от вас нещата са поразместени, но любовта ви към нея, все още живее във вас.
Ако все още е до вас, не преставайте да ѝ показвате колко много я обичате, защото ще дойде ден, когато няма да можете да правите това.

Един учител често предупреждавал учениците си да не вземат прибързани решения или да слушат безразсъдни съвети. Той казвал:
– Докато не проникнете в същността на проблема и  нямате съмнение, че постъпвате правилно, не правете нищо. В противен случай ще изпаднете в положението на глупавия селянин.
– А какво е станало с него? – попитали учениците.
– Неговият дом бил на върха и отвсякъде духал жесток вятър. Селянинът мислел, че вятъра се появява, защото високите дървета се люлеят насам на там. Ядосал се и решил да ги изкорени. Така лишавайки дома си от последната защита срещу вятъра в дома му станало още по-студено и ветровито.

Обидата е малко и много симпатично зверче. На вид е съвсем безобидна и ако правилно общуваш  с нея тя няма да ти навреди.
Обидата не желае да живее в дом. Тя живее свободно и никого не притеснява. Всички опити да си я присвоим, винаги завършва със сълзи….
Това зверче е много малко и пъргаво. То може да попадне в тялото на всеки човек. Когато човек го усети в себе си му става обидно. Зверчето крещи на човека;
– Случайно се натъкнах на теб, пусни ме! Тук е много тъмно и страшно, искам при мама!
Но хората отдавна вече са забравили как да разбира езика на земните същества, особено тези на дребните животинки…
Има кора, които веднага се разделят с обидата. Но има и такива, които не желаят да я пуснат. Наричат я своя и се отнасят с нея, като със скъпоценна играчка. Постоянно мислят за нея. Нощем се събуждат и…
А обидата не желае да живее в човека. Върти се, търси изход, но никога не намира как да излезе. Тя е нещастна, но и човекът е нещастен, но за нищо на света не я пуска. Тъжно му е да се раздели с нея. А зверчето е гладно и му се иска да яде. И така то започва тихичко да яде тайно човека отвътре. И човек усеща това. Ту тук, ту там го заболи. Толкова го боли, че плаче. Но той не свързва това неразположение с обидата. След това човек привиква към нея, а тя го яде, расте, дебелее и съвсем престава да се движи. И до толкова нараства, че става част от него. Човекът слабее, а тя дебелее.
И хората не осъзнават, че просто трябва да се освободят от обидата.
Пуснете я. Нека си живее на свобода и отново да бъде мъничка и слабичка. Човек по-лесно ще живее без нея, няма да плаче и да боледува. Пуснете я, нека си отиде от вас.