Жегата не беше много голяма, но вятърът докара от някъде облаци и се изля ситен дъждец.

Асен щеше да ходи за силаж. Преди да тръгне каза на Мария, неговата съпруга, с която вече 15 година работеше на фермата:

– Ако дойдат за Дени, не им я давай. Кравата е бременна.

– Добре, – каза Мария. – Ти кога се връщаш?

– Няма много да се бавя, – отговори Асен. – Знам, че трябва да доим.

През всичките тези години не им бе леко, но си помагаха и работата им спореше. Бяха най-добрите във фермата. Отговаряха за 100 крави. Даваха най-много мляко, с голям процент масленост.

След половин час, дойде бригадира и ветеринара. Двамата слязоха от голям камион и се упътиха към Мария, която почистваше помещението.

– Здравей, – поздрави бригадира. – Къде е Асен?

– Отиде за силаж.

– Ще караме Дени на кланицата, – каза бригадирът.

– Асен каза, че е бременна, – строго каза Мария.

– Глупости, – засмя се ветеринарът, – Нали я бърках, няма плод. Пък и не съм я осеменявал.

Вече бяха натоварили добичето в камиона, когато пристигна Асен.

Той застана пред камиона и викна на бригадира:

– Не пипайте Дени! Докторе, работата ли искаш да си изгубиш?

Имаше такова правило, че ако се заколи бременна крава, ветеринарът се прощаваше с професията си за винаги.

– Асене, ти по-добре ли знаеш от мен, – сопна се ветеринарът. – Ще си изям дипломата, ако ми докажеш, че кравата носи плод. Нали я бърках, нищо няма в нея. И от къде ще има, нали не съм я осеменявал?

Асен се ядоса сериозно:

– Какъв ветеринар си ти? Не знаеш ли, че след петия месец плода е тежък и пада долу ниско. Не бъркай горе, а по-надолу.

Ветеринарът надена ръкавиците си и бръкна в кравата.

– По-надолу, – извика му Асен.

– Вярно е има теле, даже рита, – стреснато каза ветеринарът. – Какво щях да направя?

След това се обърна към Асен и го попита:

– Ти от къде знаеш това?

– Баща ми и аз сме ветеринари и без да сме учили медицина, – засмя се Асен. – От малък му помагам за животните. Той ми е предал всичко, което знаеше за тях. Не мога да сбъркам.

Ветеринарът не си изяде дипломата, но дълго след това вървеше и си приказваше уплашено:

– Какво щях да направя? Какво щях да направя?….

По-късно се разбра, че по време на паша бяха пускали един малък бик временно да пасе с кравите, та той скачал Дени, но пастирите не му обърнали сериозно внимание.

 

В този свят е трудно, когато си неграмотен. Не е необходимо да си ерудиран във всичко, но да  четеш и пишеш, без това не може.

Мустафа бе ходил само шест месеца на училище, когато баща му го прати да работи.

– Няма да ставаш даскал я, – караше се той на сина си. – Трябва да си изкарваш хляба.

Мустафа порасна и разбра, че баща му не бе постъпил правилно спрямо него, но вече бе късно да поправя нещата. Така си и остана неграмотен.

Когато се ожени и му се роди син, той се зарече:

– Аз не можах да уча, но синът ми ще ходи на училище.

Али наистина тръгна на училище, но беше му много трудно, а и той не полагаше много усилие да се научи да чете и пише. Ходеше на училище само, защото баща му го задължаваше. Криво ляво пробутаха го по класовете и накрая получи диплома за завършен осми клас.

Един ден Мустафа заедно със сина си отиде на пазара и там двамата купиха хубав млад бял кон. Дори получиха документ за добичето.

Когато се прибраха Мустафа каза на сина си:

– Али, я прочети, какво пише в тази хартийка за коня.

Младежът взе неохотно документа, погледна го, а после вдигна поглед към коня и каза, сякаш четеше:

– Сив, бял кон екстра.

– А друго не пише ли? – попита изненадано бащата. – На колко години е? …. Я прочети всичко.

Али се изпоти, погледна коня и пак каза:

– Сив , бял кон екстра……Друго не пише.

Че коня беше бял, баща му го знаеше, че има сивкав отенък, защото е още млад бе явно, но нещо друго разбра Мустафа, което силно го огорчи. Синът му напразно бе ходил на училище и нищо не бе научил там.

Камен приличаше на натежало буре. Снегът под мечешките му стъпки скриптеше.

Брат му Радой бе негова пълна противоположност. Мязаше на окастрен дъб. Той бе пристегнал цървулите си, в които бе прибрал опримчените си навуща със засукани в тях шаячни гащи. Когато минаваше през снега, сякаш прекосяваше река.

– Бате, – каза Радой, – този сняг ще даде сила на лозята. Хайде да удвоим родитбата, като ги отрежем на три четири очи.

– Не бива да ги пришпорваме, – Камен потупа по рамото брат си. – В противен случай през следващата година ще искат да си починат. Помниш ли какво ни казваше дядо Лозан? Лозето е като добиче, човек не трябва да му дава зор. Всичко трябва да е с мярка, да има за теб и за продан.

– Май, че си прав, – съгласи се Радой. – Ето ябълката айвания дето расте на двора е от семка и расте на воля, но една година ако даде плод, на другата може и да няма.

– Това дърво само се нагажда, – поясни Камен. – Тъй едно време са се приспособявали дивите лози в гората. Растение ли е или животно, оставено само на себе си, подивява. Добрия стопанин знае какво да окастри или прибави към него, за да го опитоми. За всичко трябва да има мярка.

Днес бе празника на лозаря. Празник, който не се тачеше другаде така. Камен от време на време потупваше с извития си нож широките си гащи. Радой пък преместваше своя малък сърп от ръка на ръка, като наместваше презрамките на тежката си чанта.

Двамата братя вървяха и мълчаха.

Камен машинално поглаждаше мустаците си, а Радой обираше от голобрадото си лице зиморничавия хлад. И двамата с нетърпение очакваха веселбата на площада, където въпреки студа щяха да се вият буйни хора.