Тя беше заболяла на шестнадесет години. Паднала на леда и получила частична парализа, от чиито последици не се възстанови напълно до края на живота си. След това падане лежала на легло две години, и то само по гръб. През това време викали всички известни лекари, но те се оказали безсилни. В онези дни много се говореше за доктор Продев, но някои го смятаха за шарлатанин.
Един ден Наско отишъл у тях и казал:
– Вие кого ли не сте викали, опитайте сега и този шарлатанин. Той сега е в града и лекува богатите скъпо, а бедните даром. Видях как сложи ръце над главата на Дечо, а после му взе патериците и оня закрачи, като че ли никога нищо не му е имало. Видях го да върши такива чудеса и с други сакати. Хайде, тук няма лъжа. Повикайте доктор Продев.
Докторът дошъл. Момичето лежало по гръб в леглото. Продев разтворил прозорците  и казал кратка, но гореща молитва. После прегърнал момичето през рамо и рекъл:
– А сега, дете мое, да поседнем.
Близките се уплашили и поискали да го спрат, но той не им обърнал внимание и привдигнал болната. Тя стояла седнала няколко минути, без да й призлее или да усети пристъп на слабост.
След това докторът казал:
– А сега, дете мое, да се поразходим.
Той й помогнал да стане и тя, опирайки се на ръката му, направила няколко крачки. Тогава Продев казал:
– Направих всичко, каквото можах. Но тя не е излекувана. И едва ли някога ще се излекува. Няма да може да ходи на големи разстояния, но ако всеки ден прави упражнения, скоро ще може да изминава стотина-двеста крачки и вероятно ще трябва да се задоволи с това до края на живота си.
Той взел за визитата 150 лева, но свършил работа за много повече. Защото от осемнадесетата до петдесет и шестата си година тя винаги можеше да измине няколкостотин крачки без почивка, а неведнъж се е случвало да изминава и по четвърт миля, без много да се умори.

Лъкът бил изобретен много хиляди години пр.н.е. През Х век тюрките стреляли с добри лъкове. Правели ги от парче животински рога и сухожилия, подсилени от дърво. Външната извивка на лъка позволявала тетивата да се издърпват с по-голяма сила.
Европейците изобретили арбалета. Това смъртоносно оръжие може да изстреля стрела на 305 метра.
Тетивата на арбалета трябва да се натягат бавно. Тогавашните стрелци били толкова добри, че можели да надупчат стрелеца с арбалета като игленик, ако той не успеел да стреля пръв.
Един човек от Уелс изобретил дългия лък. Той можел да изстрелва стрели на 320 метра. На по-къси разстояния можел да пробие и броня.
Съвременните лъкове са много по-добри.
При стрелба свободен стил състезателите лягат по гръб, закрепват лъка с краката си и опъват тетивата с две ръце.

В разговор един равин и неговия приятел обсъждали въпроса относно отговорността на тялото и душата в човешкия живот.
Приятелят на равина казал:
– И тялото и душата ще могат да се избавят от присъдата.
– Как?
– Тялото ще каже: „Душата съгреши, понеже от деня, в който ме изостави, аз лежа безмълвно като камък в гроба“. А душата ще рече: „Тялото съгреши, понеже от деня, в който го напуснах, аз се нося като птица“.
Равина се замислил и казал:
– Ще илюстрирам това с една притча.
Царят имал красива градина с отбрани плодове. Поставил двама пазачи, единият сакат, а другият сляп.
Сакатият казал на слепия:
– Виждам хубави плодове в градината. Ела нека се кача на гърба ти, да откъснем от тях и да ги опитаме.
Сакатият се качил на гърба на слепия, откъснали няколко плода и ги изяли.
След време царят дошъл и попитал:
–  Кой е късал от плодовете ми?
Сакатият му казал:
– Имам ли крака, че да ги стигна?
Слепият прибавил:
– Имам ли очи, че да ги видя?
Царят накарал сакатият да се качи на гърба на слепия и ги съдил като един.
Така и Бог, ще вземе душата, ще я сложи в тялото и ще ги съди като едно.

Дошла една група работници. Началникът и казал да изкопаят дълбок канал. Всички работници започнали да копаят само един от тях се бунтувал:
– За това, че Адам и Ева са съгрешили, аз сега трябва да копая. Ако не бяха направили това, сега щях да си почивам, а не да превивам гръб.
Началникът го чул. Дошъл до работникът и го помолил да го последва. Завел го в стаята и му казал:
–  Починете си тук. Можете да си пускате телевизора. Ако сте гладен земете си от плодовете на масата. Само не отваряйте тази книга.
Работникът постоял в стаята, пускал си телевизора, изял един банан, но му доскучало и си помислил: „Защо не трябва да пипам тази книга?“
Приближил се, огледъл се и някакъв вътрешен глас му пошепнал:
– Погледни в нея, в стаята няма никой. Кой ще те види?
Работникът отворил книгата, а вътре бележка:
„Иди да работиш, грешнико!“

Животът е тъй безсмислено-жесток, че ако човек остане напълно потопен в него, би го изживял с голяма мъка. За туй всеки безсъзнателно се стреми към нещо друго. Един се насочва към религия, друг към богатство, трети към хазарта, политика, изкуства…. бързо и неусетно се забърква във всичко това, но се чувства много по-добре.
За мнозина държава произлиза от глагола държа и си казват:
— Дръжте държавата за всичко! Тя е длъжна да ни поддържа!
А Отечество сигурно идва от глагола тече и човек си мисли: „Колко хубаво би било ако течаха, държавни и обществени средства, към моя собствен джоб!“
Демокрацията има за психологическа основа едно от най-неизменните човешки качества завистта, тъй както любовта към клюкарството е основа на всичко.
Животът е наистина едно изпитание. Най-просто казано в него ни се предлагат различни съблазни, за да бъдем изпитани. Повечето хора, то се знае, веднага се улавят на въдицата. Животът ги потупва по рамото и им казва със задоволство: „Браво!“ — и вече се грижи за тяхното благополучие докрай. На ония малцината, които се стремят да останат праведни, съдбата тутакси им обръща гръб с думите:
— Господа, вам ще се отплатя на онзи свят!
Дай на българина власт и той започва да се разпорежда като на вражеска територия.
В този живот се чувстваме като случайни играчи, уловен без шанс. Той трябва да бъде съвсем друг, а се оказа нищожен. Заплетен в него, усещаш, че няма изход. И затова непрестанно гледаш към вратата, кога най-сетне ще се свърши всичко това, за да си отидеш там, където би било много по-добре.
Животът никак не е лош, когато можеш да го живееш. Нито смъртта е страшна, когато можеш да умреш. Страшно е, когато не можеш вече да живееш, нито да умреш.
Хората са като думите в чужди език, някои отведнъж прилягат, точни и ясни, и веднага се запаметяват, други напротив, остават само смътни следи в паметта ти.
В живота си ти летиш с главоломна бързина в някакъв влак. Отгде иде той — и къде отива? Ти не знаеш. Никой не знае. Влакът иде от вечността — и лети към друга вечност.
Ти поглеждаш само за миг през прозореца. Пред тебе профучават неясните очертания, свят ти се завива и ти не разбираш нищо от тоя откраднат миг. Но този единствен миг е земният ти живот. Той е едно мигновено контрабандно промъкване от едно небитие — до друго.
Последната дума е на Негово Величество Живота. Ти желаеш да правиш вази, но той може би ще поиска от тебе гърнета.
Тайната на добрия живот е много проста, тя е в съвестта. Необходимо ли е да я имаш?
Човек не е друго освен едно създание с „весела“ съвест. Оня, който е наказан от провидението с тежка, мрачна съвест, той не е за живота.
Едно разбрах с положителност през моя живот, че навсякъде може и без мене.
Докато си млад и гледаш живота в лицето, той ти се вижда може би елементарен, но привлекателен. Чак по-късно, когато започнеш да го гледаш като отминава, виждаш гърба му с безобразната гърбица и си мислиш: „Боже, какъв урод бил всъщност!
Животът е като коня, почувства ли, че ездачът е несигурен, може да го хвърли.
Или като кучето: забележи ли, че му се боиш, налита да те хапе.
Животът е река, в която се хвърляме, за да я преплуваме, но някои от нас се давят. Умният е предпазлив, върви по брега и търси брод. Накрая излиза щастлив на другия бряг.
Животът е препълнен с такива обидни несъвършенства, че по-чувствителни и честолюбиви натури се стесняват да бъдат сериозни и трезви.
Дълго време мислех, че  е вреден алкохолът, по-късно хвърлих вината на тютюна, а после на месото. Най-после разбрах, че ми вреди просто неумението да живея.