В разговор един равин и неговия приятел обсъждали въпроса относно отговорността на тялото и душата в човешкия живот.
Приятелят на равина казал:
– И тялото и душата ще могат да се избавят от присъдата.
– Как?
– Тялото ще каже: „Душата съгреши, понеже от деня, в който ме изостави, аз лежа безмълвно като камък в гроба“. А душата ще рече: „Тялото съгреши, понеже от деня, в който го напуснах, аз се нося като птица“.
Равина се замислил и казал:
– Ще илюстрирам това с една притча.
Царят имал красива градина с отбрани плодове. Поставил двама пазачи, единият сакат, а другият сляп.
Сакатият казал на слепия:
– Виждам хубави плодове в градината. Ела нека се кача на гърба ти, да откъснем от тях и да ги опитаме.
Сакатият се качил на гърба на слепия, откъснали няколко плода и ги изяли.
След време царят дошъл и попитал:
–  Кой е късал от плодовете ми?
Сакатият му казал:
– Имам ли крака, че да ги стигна?
Слепият прибавил:
– Имам ли очи, че да ги видя?
Царят накарал сакатият да се качи на гърба на слепия и ги съдил като един.
Така и Бог, ще вземе душата, ще я сложи в тялото и ще ги съди като едно.

Мъката, която изпитваме по загубата на любимо лице, прилича на изваждането на зъб. Болката е силна, но мигновена.
Само живите ни причиняват непрекъснато мъки.

Пролял ли е някой някога над гроба на любимата си половината, стотната, хилядната част от сълзите, които е проливал всеки ден от проклетията им?

Имало двама порочни мъже в този свят. Единият от тях се покаял преди да умре, а другият не го направил. На първият заради покаянието му било отредено място сред праведните, а вторият останал сред грешните. Вторият се развикал:
– Това е неправда! И двата живяхме по един и същи начин, крадяхме, обирахме и вършехме всякакви низости. Защо той е сред праведните, а аз сред грешните?
Ангелите му отвърнали:
– Два дена след смъртта ти тебе те презряха и не те погребаха в ковчег, а трупа ти с въжета спуснаха в гроба.. Твоя съучастник видя всичко това и се закле да се отвърне от порочния си път. Той се покая и получи  и получи живот, чест и дял сред праведните. Ти също имаше възможност да се покаеш и ако беше го направил сега щеше да си добре.
Тогава грешникът им казал:
– Тогава позволете ми да отида и да се покая.
А те отвърнали:
– Не знаеш ли, че този свят е като шабат, а светът от който идваш е като навечерието на шабат? Ако човек не си приготви храна  в навечерието на шабат, какво ще яде на шабат! Не знаеш ли, че светът, от който идваш е като суша, а този тук е като море? Ако човек не приготви храната си на сушата, какво ще яде в морето? Не знаеш ли, че този свят тук е като пустиня, а светът, от който идваш е плодородна земя?Ако човек не приготви храната си в плодородната земя, какво ще яде в пустинята?
Човекът скръцнал със зъби и задъвкал плътта си, а после казал:
– Разрешете ми да видя славата на моя събрат.
На това те му отвърнали:
– Всемогъщият ни заповяда праведните да не стоят със грешните, нито чистите с нечистите.
Тогава той разкъсал дрехите си и отчаяно заскубал косите си.
Макар разкаянието да е възможно до момента на смъртта, всяко отлагане се смята за неуместно.

Не си спомням кой философ пожелал да покаже на някакъв азиатски цар, че не е справедливо да проклина боговете, задето бил изгубил сина си.
Поискал от него да намери из обширните си владения само трима души, които не са изпитвали никога скръб. Обещал му, че ако се издълбаели върху гроба на починалия имената им, щели веднага да го възвърнат към живот.
Как мислите дали ги е намерил?

Човекът и змията си живеели добре. Той в къщата, тя сред камъните на дувара. Случило се обаче веднъж, че змията ухапала детето на човека. Хукнал той с брадвата подире й. Е, не могъл да я убие, но успял да отсече опашката й. Минало време, поотлежала скръбта на човека и той един ден рекъл на змията да турят пепел на миналото и да заживеят в предишния сговор. А тя, натежала от мъдрост през годините, подала глава между камъните и му отговорила:
– Не се лъжи, човече. Докато ти гледаш гроба на детето си, а аз отрязаната си опашка, между нас приятелство не може да има.