Времето се позатопли и хората се поотпуснаха. Не можеха да влязат в градините си, защото от многото дъждове бе кално.

– Изпече слънце, но не можем да работим земята, – отбеляза Добри.

– Опитах се да вляза в градината и затънах, едва извадих обувките си от калта, – потвърди Сава.

– Още някой и друг ден да кара така и ще се захващаме за работа, – додаде Добри.

– Ти остави времето, то ще се оправи, – махна с ръка Сава. – Виж за какво си мисля тия дни ……

– За какво? – любопитно ококори очи Добри.

– Гледам нашия Михал. Едни разправят, че е много мързелив, но аз съм работил с него и знам, че работи здраво. Защо го одумват така?

– Той работи, когато му е кеф, – усмихна се Сава, – но хване ли се, по-добър от него няма.

– Да видиш само колко добро мнение има за себе си, а докачили го някой, не му остава длъжен.

– Ако чуеш, че някой има добро мнение за себе си, – заръкомаха и с двете си ръце Сава, – увери се, дали това не е единственото добро мнение за него.

Двамата се разсмяха.

– Каквото и да си говорим, важно е не какво казват за тебе другите, нито ти за какво се мислиш, – Добри отправи поглед нагоре и продължи, – важното е какво Бог вижда в теб.

Такова хубаво време бе, а Симо навел глава плачеше.

Баща му цял час го търси. Накрая го намери зад бараката дето редяха дървата. Той бе се свил и прегърнал коленете си.

От момчето не се чуваше, а по-скоро се усещаше хлипане.

– Синко, какво се е случило? – попита съчувствено бащата и прегърна момчето.

– Татко, – продължаваше да хлипа Симо, – колко пъти съм идвал при теб и съм споделял провалите си. Ти винаги си ми давал добри съвети, но аз постоянно обърквам нещата. Има ли смисъл да идвам при теб, след като по-късно отново се провалям?

Бащата погледна сина си и леко се усмихна.

– Виж, – каза той, – нека да отидем в мазето.

И двамата слязоха в тъмната стая с един прозорец, намираща се под къщата.

Бащата светна лампата. Присегна към рафта и измъкна едно глинено гърне, в което слагаха меда, който събираха от кошерите. Взе и един прашен празен буркан. Изля малко мед в него, а после го върна обратно в гърнето.

Бащата се усмихна и подаде празния буркан на сина си.

– Какво виждаш в него?

Симо взе буркана и надникна в него.

– Тук е останало малко мед на дъното, – отбеляза той.

– Я го подуши, – подкани го баща му.

Симо помириса и се усмихна.

– Мирише на мед, – ококори изненадано очи той.

– Ето така моите съвети се наслагват в твоята душа. Ако заради Христа придобиеш поне част от добродетелите в живота си, то Господ по Своята благодат ще компенсира техния дефицит и ще спаси душата ти за живот в рая. Никоя домакиня не слага пипер в тенджера, която ухае на мед. Бог няма да те отхвърли.

– Ами ако пак не успея? – попита плахо Симо.

– Уверен съм, че Оня, който е почнал добро дело в теб, ще го усъвършенствува до деня на Исуса Христа.

Времето се позатопли, въпреки отрицателните прогнози за дъжд и по-ниски температури. Това бе добре дошло за всички, които сееха и се грижеха за насажденията си в градините и на полето.

Симеон бе седнал на сянка, малко да отдъхне. При него дойде и дядо Пано, който въпреки 90-те си години, все още работеше и не оставяше мотиката.

– Нашите домове трябва да бъдат места за морална, духовна, социална, емоционална и физическа подкрепа, – започна някак отвлечено разговора Симеон.

Той бе на средна възраст. Интересуваше се от всичко. Откриеше ли нещо ново, за него бе като скъпоценен камък. За това и разсъжденията му бяха „тежки“ и мнозина трудно ги възприемаха.

– Смяташ ли, че това, което правиш в личния си живот в собствения си дом е твое дело? – попита дядо Пано.

Мъдростта му бе известна. Той думи напразно не изричаше.

– Че на кой друг? – погледна го учуден Симеон.

– Това е работа на Бог, – спокойно обяви старецът. – Ако откажем да следваме неговите указания за домовете си, ще имаме сериозни проблеми.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Днес унищожението и разрушението са навсякъде около нас.

– Всичко се срутва, – продължи старецът, – ако откажем морално, духовно, емоционално и социално обучение на нашите деца.

Симеон поклати глава в знак на съгласие, но нищо не каза.

– Ако не инструктираме децата си за Бог и Неговите насоки за живот, – наблегна дядо Пано, – те ще развият свои собствени стандарти и ценности въз основа на това, което чувстват, каквото мислят или каквото правят техните приятелите.

– За това сме на тоя хал, – махна ожесточено Симеон. – Виж какъв хаос и объркване цари в поредното поколение, защото е избрало „свой“ път на развитие.

– Бог ни е дал насоки, как да живеем и да работим, – продължи поучението си старецът. – Ако искаме да предотвратим срутването на нашите домове, трябва да ги направим места за морална и духовна подкрепа за живеещите в тях.

Почивката свърши. Двамата станаха и всеки продължи работата си.

Беки и Джим известно време бяха в Бейрут. След известно време трябваше да отидат в селище, което бе на няколко минути от мястото, където ИДИЛ воюваше с Ливан.

Преди да потеглят с колата си ги накараха да попълнят един формуляр.

– Виж, колко странно е озаглавен този документ, – Беки посочи с пръст името.

Там бе написано: „Доказателство за живот“.

– За първи път в живота си, трябва да доказвам, че съм жив, – засмя се Джим.

По-късно когато вече пътуваха в колата, връщайки се към случилото се Джим попита:

– Какви са доказателствата, че съм жив и живея? Това, че карам кола? Моите регистрационни номера тук и там? Възможно ли е тези факти и подобни на тях да описват само моето съществуване.

– В повечето случаи ние не избираме между живота и смъртта, – обяви Беки, – а между съществуването и смъртта.

– Права си, – възкликна Джим. – Всъщност ние никога не избираме да живеем. Парализирани сме от страха, че ще умрем и от всички дейности като провал, разочарование и разбито сърце.

– Именно този страх ни кара да заменим живота със съществуването.

– И какво излиза? – тупна с ръка по волана Джим. – Каквито и обещания Бог да желае да изпълни в живота ни, каквито и богатства да ни очакват, ние ще ги намерим само когато изберете живота пред съществуването.

– Независимо от нашия статус или социално-икономически произход, трябва да спрем да чакаме някой да направи живота ни важен. Трябва да действаме и да се държим така сякаш живота ни зависи от това.

– Какъвто и избор да направим в живота си, – въздъхна Джим, – дори няма никакво значение колко ще постигнем, но едно е сигурно, животът ни ще свърши един ден тук на земята.

– Всеки от нас трябва да си зададе въпроса: Ще живеем ли истински или ще стоим и ще чакаме смъртта да ни покоси?

Павлов крачеше бавно натоварен с мрачни мисли. До него вървеше Симо и от време на време поглеждаше към него.

– Посещението в църквата намалява, – отбеляза с тъга Павлов.

– И аз го забелязах, – въздъхна Симо. – Дори и сега, когато вече свободно можем да се събираме, броят на хората, които посещават църквата не е стигнал нивото, което бе преди пандемията.

– Как можем да ги върнем обратно? – попита Павлов. – Как можем да ги накараме да станат от креватите си и да дойдат на църква в неделя сутрин?

– Повечето от хора се подчиняват на желанието на тялото си, а то не иска да се надигне сутрин, особено в неделя, – констатира Симо.

– Екранната проповед няма да им даде прегръдка или Господна вечеря, нима не го осъзнават? – Павлов смръщи вежди.

– Хубаво е да се събираме като вярващи, – каза Симо, – за да се поклоним на живия Бог. Това не трябва да се възприема като задължение към другите, нито към нас самите.

– Не си ли забелязал, че когато не искаме общение, точно тогава най-много се нуждаем от него? – тъжно се усмихна Павлов.

– Е, има хиляди причини, които могат да ни накарат да се откажем от пижамената църковна неделя, – Симо се опита да насърчи изпадналия в безизходица пастир.

– Дай, Боже и други да мислят така, – без въодушевление поклати глава Павлов.