В днешно време много хора загубиха работата си, други близки и приятели. Някои се чудят как да плащат наемите си, други се нуждаят от храна.

А ние какво правим?

Динко успяваше някак си да свърже двата края. По някакво чудо не го бяха уволнили. И той се чувстваше ако не щастлив, то поне бе доволен.

Сутринта Динко срещна по стълбите съседа си и се загледа в омърлушената му физиономия. Човекът бе привел рамене, сякаш носеше голям товар на гърба си, само дето не пъшкаше.

– Здравей, бай Сотире, – дружелюбно го поздрави Динко. – Съчувствам ти и те разбирам в какво тежко положение се намираш. Не се притеснявай. Вдигни главата. Всичко ще се оправи.

Съседът го погледна тъжно и си помисли:

„Лесно му е на него. Сам е, ни семейство, ни деца, даже и куче няма. Още ходи на работа, а аз какво да правя?“

Малко по-надолу някъде към втория етаж Сотир срещна Добри, който носеше две пълни чанти с продукти. Навярно бе пазарувал.

– Добър ден, бай Сотире, – поздрави Добри, след което остави торбите на земята.

Отдели няколко пакета и ги подаде на смаяния мъж срещу себе си.

– Вземи, това е за семейството ти. Чух, че си останал без работа.

– Но защо, нямаше нужда …, – смутено каза Сотир.

– Взимай, взимай, не се притеснявай. Нали в един вход живеем, трябва да си помагаме.

– Благодаря, – Сотир смотолеви объркано.

Той държеше смаян пакетите.

След това се обърна проследявайки с поглед Добри, който се изниза бързо нагоре.

– Чух, че някой ми е платил наема, сметките за тока и водата, – рече си Сотир. – Дали не е той? Добро момче е. Жена му скоро почина, но той все гледа на другите да помага.

Емпатията не е достатъчна. В такова тежко време, хората се нуждаят от истинска помощ, която е повече от пожелание.

Людете не се нуждаят от думите ви, а от храна, средства, ………

Истинската вяра е практична. Тя възпроизвежда състрадание и включва нуждите на хората.

Вашият отговор на болката на хората във вашето обкръжение, ще им покаже това, в което вярвате.

Окажете по практичен начин помощ на тези около вас, така ще им разкриете Христовата любов.

Здравей!

Как си?

Бих искал да си поговоря с теб, но ти нямаш достатъчно време за мен, за това ти пиша.

Вчера бях при теб и чаках кога ще се събудиш, за да ти дам увереност в нещата, които ще вършиш днес, така че този ден да бъде щастлив за теб.

Но ти се обърна към стената и измърмори:

– Още няколко минути само …..

Аз зачаках , не бързах.

След това ти стана уми се и се облече. Когато поглъщаше закуската видях задоволство в очите ти, тя бе от Мен.

Погледа ти бе отчаян и Аз разбрах, че не всичко с теб е наред.

Опитах се да те утеша, но увлечен в суматохата на деня, ти не Ми обърна внимание, не пожела да разговаряш с Мен.

На обяд забелязах тежката ти въздишка. Очаквах да кажеш нещо, да споделиш, за да ти помогна да решиш проблема си, но някаква мисъл те отнесе нанякъде. И ти остана глух и ням.

Когато получи скръбната вест и сълзите ти рукнаха неудържимо по лицето ти, исках да ти ги изтрия, но ти не ми позволи.

За да те отвлека от горчивите мисли със слънце те огрях изобилно. Дъга прокарах по небето и птиците запяха за теб, но ти не Ме заговори.

Вечерта се прибра. Хапна набързо и веднага включи телевизора.

Новините, програмите и филма те отнесоха далеч от Мен.

Преваляше нощта, но ти не откъсваш поглед от големия екран.

Преуморен разтърка очи и си легна.

За миг някаква мисъл за Мен пробяга в глава ти, но сънят те завладя моментално.

Аз пак ще дойда сутринта, за да благословя деня ти.

Всичко това ти написах, не за да те упреквам или да ти причиня болка. Исках само да ти помогна в работата и да ти дам съвети, за да усетиш и осъзнаеш любов Ми към теб.

Аз Съм непрекъснато до теб. Разбери, с Мен ще ти бъде много по-леко.

С любов: Твой Спасител Исус Христос.

Вечерта беше учудващо тиха. Времето бе се затоплило и Стефан реши да се поразходи.

В парка младеж и девойка се разделиха доста нервно. Сякаш бяха не приятели, а врагове.

Момичето навело глава продължи с бърза крачка към края на парка.

Младежът бръкна в джобовете си и неспокойно закрачи, като се въртеше в кръг край малкото езерце.

Стефан долови напрегнатият му глас:

– Какво си въобразява Надя? Да, признавам, че е толерантна, но не е достатъчно красива, за да ме съблазни.

„Колко е груб, – помисли си Стефан.- Момичето не изглеждаше никак лошо. Не бе от онези глезли дето сами се натрапват и искат само на тях да им се обръща внимание. Какво не ѝ хареса толкова? А може би очакванията му са били съвсем други?!“

Стефан сериозно се замисли.

– С какво право съдя този млад мъж? – каза си той. – Колко пъти съм допускал същата грешка в реалния свят?

Стефан прекара пръстите си по буйните кичури на косата си и продължи своя монолог:

– Какви приятелства съм пропуснал само, защото не съм искал да се откажа от прибързаната си оценка за хората!

Излизането му от дома и срещата с тези млади хора съвсем не беше случайна.

– Ето сега, когато съм приел Исус за свой Господ и Спасител, – продължи да разсъждава Стефан, – аз се отказах от старата си същност, заради това, което съм в Христос. Вече не съм сам, а част от семейството на тези, които вървят по пътя на безусловната любов.

Стефан искаше да настигне младежът и да му каже:

– Ако знаеш какво е направил Исус за теб, нямаше да съдиш Надя. Дори щеше да искаш другите да те възприемат така, както те вижда Той.

Но младият мъж бе изчезнал в мрака.

– Колко е трудно, – въздъхна Стефан, – да се освободиш от желанието да преценяваш и сравняваш, да се дистанцираш от стремежа си да се чувстваш по-добър от другите……

Стефан спря.

– Бог е излял любовта си в мен, но не да я задържам, а да я споделям с другите.

Звездите трепкаха на тъмния небосвод, а Стефан крачеше бодро към своя дом. Той знаеше какво трябва да направи.

Вали и неспира. Такова време навява само тягостни чувства.

Уж е пролет, а не прилича на такава. Облачна и студена, навяваща обреченост. Дръвчетата изгубиха цветовете си, а ние чакаме плод от тях.

Рангел седеше в стаята и се чудеше с какво да се заеме в такова калпаво време.

Някой позвъни на вратата и той отиде да отвори.

– Здравей, Рангеле, – поздрави го съседа му Нестор. – Да имаш шкурка, че не мога да намеря моята, къде съм я забутал.

– Имам, – отговори Рангел. – Я по-напред влез да се видим …

Нестор искаше да каже, че е оставил работата си и бърза, но последва домакина.

Рангел постави бутилка с вино и две чаши на масата и каза:

– Хубаво е, че си се захванал с нещо в това дъждовно време, а аз съм като вързан. Обичам да работя навън. Тук съм се затворил и ме спохождат едни мисли … не е за разправяне. Просто ми е тягостно.

Двамата се чукнаха за здраве.

– В повечето от нашите домове неотменима част са чудовищата, аз така им викам, – подхвана Нестор приказката.

– Чудовища? – изуми се Рангел.

– Говоря за телевизора,- усмихна се Нестор. – Гледам твоя не си го пуснал. А моята се е лепнала за него и гледа поредния сериял.

– Недей говори така за тази техника. По нея дават научно популярни филми, поучителни истории, …. – Рангел заръкомаха, защото не му идваше друго наум, – все нещо човек може да научи.

– Проблема е, – намръщи се Нестор, – че телевизията е преминала всякакви правила и граници. Погледни, дава ни акъл с какво да се храним, какво и къде да учим, дори и сексуалният ни живот контролира. Оставаме без сън вперили непрекъснато очи в това домашно чудовище.

– Е, – леко удари с ръка по масата Рангел, – Не е необходимо да изхвърляме бебето заедно с водата за къпане. Човек сам трябва да си постави граници относно ползването на телевизора.

– Не само за нас самите, но и за нашите деца, – допълни Нестор.

Двамата допиха чашите си. Нестор взе шкурката от съседа си и тръгна да довърши работата си.

Рангел погледна тъмния екран на домашното чудовище и си каза:
– Няма да го пускам сега, ще взема да погледна казанчето в тоалетната. Жената се оплакваше, че капе.

Бяха една малка група. Водеше ги човек, който обясняваше природните забележителности и отговаряше на въпросите им.

В подножието на планината Симо забеляза, че редица домове са без прозорци.

– Как влиза светлина в тези жилища? – попита Симо. – Що за идея е това, да не оставят място за прозорец на поне една стена?

– Някои от тукашните се боят от демони, – обясни водачът. – Смятат, че такива изчадия могат да проникнат в домовете им, докато спят и да им навредят. За това са построили домовете си с непроницаеми стени.

– Ако знаеха само, – въздъхна най-възрастният от групата дядо Петър, – че ако последват Исус, не само щяха да имат прозорци, но щяха да ги отворят широко, за да проникне светлината.

– Не би трябвало да им се присмиваме, – обади се Наско. – Днес живее в тежко време изпълнено със страх, напрежение, болка и мъка. Не се ли крием и ние от коварна болест, която ни разделя с любими хора, приятели …..

– Исус иска нашите домове да имат прозорци, – наблегна бай Мито. – Трябва да търсим убежище не зад стените, а в Господа.

– Понякога е необходимо да има стени, – засмя се Васил, – но те нека бъдат с прозорци. Това ще покаже на останалите, че се доверяваме на Бога, не само сега, но и за в бъдеще.

– Нашите страхове са си реални, – каза Милена.

– Да, но Бог е по-голям от тях, – провикна се дядо Петър. – Прозорците ни откриват Исус – „истинската светлина“, но не само на нас, а и на тези, които се нуждаят от Нея.

Групата се умълча. Те гледаха стените без прозорци и тъжно си мислеха за хората, които се криеха зад тях.