Валеше и не спираше. Лошото време често предлага не особено приятни сюрпризи.

Тези дъждовете предизвикаха свлачища и на места пътищата бяха препречени от паднали дървета и камъни.

Мирослав седеше зад волана на колата си. Караше много внимателно заради дъждът. Водната пелена блокираше всякаква видимост.

Изведнъж Мирослав наби спирачките.

– Какво е това? – извика той.

Изневиделица пред него се появи голям камък. Той не се двоуми. Бързо слезе от колата и с ръце се опита да изтласка камъка настрани.

Дъждът не преставаше и обилно обливаше Мирослав. Той целият подгизна.

– Много е тежък, – каза си той.

Няколкото поредни опитите на Мирослав да премести камъка, останаха безуспешни.

– Не, така няма да стане. Имам по-добра идея.

Той отиде до колата и извади въже от багажника си. Стегна го около упорития камък и седна отново зад волана.

Моторът на колата затрещя. Гумите буксуваха, но Мирослав не се отказваше и натискаше още по-силно газта.

Най-накрая успя да придвижи камъка на няколко сантиметра. Попадна на по-твърд терен и го закара в тревата край пътя.

– Най-после. Вече си мислех, че няма да се справя.

Мирослав с облекчение въздъхна и се усмихна. Той събра и по-малките паднали камъчета по пътя и ги хвърли в близкото дере.

Това е пример за човек, който не стои настрана от проблемите, а се хваща здраво, за да ги разреши.

В живота на всеки от нас се случват големи и малки неприятности. Те са като този голям камък, който се бе изпречил на пътя на Мирослав.

Готови ли сте не само да се преборите с тях, но да помогнете и на други застрашени от това, което ви е застигнало?

Бе невероятно слънчево време за месец ноември. Поваля, но не бе много. Рискувалите да не приберат последните плодове и зеленчуци имаха възможност да берат нови.

В двора на църквата бе само Нестор, свещеникът на местната църква. Той бе запретнал расото си и косеше тревата, която бе избуяла обилно край дувара.

Сашо се прокрадна до него и за да не го стресне му се обади:

– Дядо.

Нестор се обърна и видя внука си.

– Какво те води насам? Сигурно пак си измислил някакъв труден въпрос за мен?

– Да, – стъписа се Сашо. – Как позна?

– Лицето ти го издава, – засмя се свещеника. – Добре, ей сега свършвам и ще поговорим.

Когато Нестор приключи, двамата се настаниха на пейката, която бе почти до входа на църквата.

– Е, – свещеникът подкани внука си. – Кажи ми какво пак те е развълнувало?

– Ако има десет заповеди, които не трябва да се нарушава, защо тогава Господ ни е дал свобода? – бързо изстреля въпроса си Сашо.

Свещеникът поглади бялата си брада и лека едва забележима усмивка пропълзя по устните му.

– Господ ни е дал свободна воля, така че да избираме къде искаме да бъдем с Бог или без Него, на страната на доброто или на злото. Всеки ден човек прави своя избор в една или друга посока.

– А ако избера поне за малко да бъда без Него? – попита смутено Сашо.

– Той иска изпълнението на заповедите да стане нещо естествено в нашия живот, а не да ни принуждават да извършим каквото и да е.

– Но как може да стане това?

– Двете заповеди, на които Господ обръща особено внимание в Новия Завет е да обичаш Бога и да обичаш ближния си. Именно те разкриват и посочват на човека, как да действа.

– Не разбирам! Как разкриват и посочват? – попита Сашо.

– Ако истински обичаш Бог, ти не можеш да не обичаш ближния си. Това не е вече забрана, а посока към правилния път.

На Сашо му просветна, но в него се прокрадна съмнение, след което заяви:

– Може би трябва още да помисля по този въпрос.

– Мисли, – добродушно го потупа по рамото Нестор, – но не забравяй да потърсиш мъдрост от Господа, както по този въпрос, така и за всеки, който те вълнува.

Вечерта обгръщаше селището с нощното си покривало. Преди това го изтръска и на небосвода заблещукаха хиляди светлини.

Севдалин, Данчо и Марко бяха седнали на каменната ограда обграждаща един занемарен двор и се наслаждаваха на спокойствието и мира, които царяха наоколо.

Заблудено комарче бръмчеше край ушите им, но те не му обръщаха внимание.

Разговорът така ги бе завладял, че не усетиха, кога се стъмни.

– Какво ни причинява греха? – попита Данчо и вдигна показалецът си нагоре.

– Много просто, – засмя се Севдалин, – поставя ни в центъра на събитията и всеки от нас започва да живее само за себе си.

– Поради нашия егоцентризъм се мотивираме от собствените си желания, нужди и чувства, – отбеляза Марко.

– За това повече гледаме какво нямаме, – плесна с ръце Севдалин, – отколкото на това, което ни принадлежи.

– Тъй като сме фокусирани повече към себе си, започваме да се съревноваваме с другите по купчината материални неща, които натрупали, – махна с ръка Данчо. – За това сме неудовлетворени, а това поражда завист.

– Завистта винаги е егоистична, – допълни Марко.

– Освен това – напери се Данчо, – човек търси надежда, мир, почивка, смисъл, цел и мотивация за да продължи напред, но в неправилната посока – в творението, а не в Твореца.

– Творението е създадено с цел да ни сочи Твореца, – поясни Севдалин.

– Важното е да откриеш Даващия, – натърти Данчо. – Само в Него сме свободни и удовлетворени. В Господа е единствената ни почивка.

– Божията благодат предизвиква в нас радост и благодарност, – каза въодушевено Севдалин. – Ще имаме мир в живота си, ако сме се примирили с Бога.

– Днес Той е протегнал ръка към нас, глупаво е да Му се отказва! – заключи Марко.

Тримата се надигнаха и всеки потегли към дома си, насърчен от мислите, които бяха възникнали по време на разговора им.

Жоро се шляеше из улицата и се чудеше какво да прави. Времето бе хубаво, а той скучаеше.

Мина край една църква и спря. Ухили се и влезе в нея. Явно намеренията му не бяха много добри.

Жоро седна на първия ред и започна да чопли семки.

По време на проповедта грубо и нахално изказваше своето мнение:

– Глупости……От къде знаеш това?…..Кой може да ти повярва? …. Пълни простотии ….

Думите му съпроводени с явен присмех бяха най-малкото. Жоро с люспите от семките замеряше проповедника и хората край себе си.

Хората пееха и се молеха, а той им се подиграваше:

– Ще дойде Господ …… ха-ха-ха и ще ви помогне. Всички сте луди за връзване ха-ха- ха …….

Никой нищо не му каза. Службата продължаваше, както обикновено.

Когато богослужението свърши, една възрастна жена се приближи с метла към Жоро и каза съвсем кротко:

– Позволи ми, синко, да помета край теб.

Нещо се отприщи в Жоро и той се разплака, след това побягна към вратата и бързо напусна църквата.

На следващия ден се върна и се покая.

Денят се очертаваше скучен и бездеен.

– Какво може да прави човек в такова горещо време, особено ако си на 78 години? – зададе си въпрос Елена.

Погледа ѝ бе привлечен от две тинейджърки. Те оживено размахваха ръце и се усмихваха глупаво една на друга.

Елена ги приближи, засмя се притеснено и попита:

– Извинете, май ви прекъснах. Като остарее човек бърка и се намесва, където не му е работата. За какво си говорехте?

– За брака, – отговори Ана.

– О, – възкликна Елен, сякаш ставаше въпрос за нещо, което я интересуваше много.

Юлия за да охлади ентусиазмът ѝ а попита:

– Как се казва вашият мъж ви? От колко години сте женени?

Елена сбърчи нос и започна да пресмята, накрая заяви:

– С Крум сме били женени винаги. Така се случва като остарееш. Изчезва времето, преди другият да го е имало.

– Това много ми харесва, – призна си Юлия. – Как се справяте? Живели сте толкова дълго заедно….

– Борим се …. – повдигна вежди Елена.

– Не звучи никак романтично, – намръщи се Ана.

Елена им намигна хитро:

– Трябва да се изслушвате. Е, не през цялото време, защото тогава трудно ще си прощавате.

– С Ана умеем да се сдобряваме, – заклати глава Юлия. – Понякога се караме нарочно. Уф, …….. вече и аз не знам.

Елена погледна брачната си халка и замислено отбеляза:

– След като се влюбихме с Крум се уговорихме как да се караме. Той каза, че първоначалното влюбване приключва и хората започват да се карат. Това става независимо дали искат или не. Тогава решихме, че колкото и да сме ядосани, няма да казваме нещо, с което бихме наранили другия. И няма да спорим с цел непременно да спечелим, защото след това нито един брак не оцелява.

– И всичко това ви е помогнало? – попита Юлия.

– Не знам, – призна си Елена.

– Как така? – Ана ококори очи.

– Влюбването ни така и не приключи, – Елена виновно наведе глава.

След всичко казано, Ана и Юлия не можеха, да не харесат Елена.