Хубаво си беше селото. Ливадите му бяха изпъстрени с цветя. Гората му бе гъста. Езерото пълно с риба. А в малката река течеше бистра вода. За това на дядо Иван често му гостуваха внуците.

Имаше си болка старецът. Момчето, което бяха кръстили на него бе разглезено и правеше много пакости и поразии.

– Какво да се прави? – въздишаше тежко дядо Иван. – Така го възпитават в града. Е, може да му дойде някой ден ума в главата. Дано да е по-скоро.

Иван растеше. Вършеше лудориите си, но един ден осъзна, че не всичко е наред в живота му.

Веднъж, когато гостуваше на дядо си Иван сподели:

– Дядо опитвам се да мисля за добро, но не става. Постоянно в главата ми се въртят лоши мисли и нищо не мога да направя с това.

Старецът потупа внука си по рамото и му предложи:

– Хайде да слезем в мазето.

– Какво ще правим там?

– Там ще получиш отговора на проблема си.

Двамата слязоха в мазето

Там на рафтове бяха подредени в буркани кисели краставички, зеле, домати. Имаше различни сладка от горски плодове, сушени гъби, картофи, моркови. Добър и грижовен стопанин бе дядо Иван.

– О, колко много вкусотии има тук, – възкликна внукът.

– Та, Иване, – започна старецът, – не можеш да вземеш нещо развалено или негодно за храна и от него да направиш вкусотия. Тук всичко е донесено с разумна цел, да се използва ползотворно. Така и мислите ни, каквото вложиш в главата си, това и ще извадиш, за да го споделиш с хората.

Иван се учуди от мъдростта на дядо си. Почеса се по главата и добави:

– Дядо, ще се постарая да събирам само добри и полезни мисли в главата си. Та като дойде време да ги споделям с другите, да не се срамувам.

Зарадва се старецът на думите и се усмихна на внука си.