Веднъж царят посетил градината си рано сутринта и намерил всичко повяхнало и умиращо.

– Какво става? – попитал той дъба

– Тъгувам, защото не съм толкова висок и красив като борът.

Борът скърбял:

– Колко съм безполезен. Защо не можех като лозата да давам грозде?

Лозата стенела и искала да се съмоубие:

– Как искам да се изпрявя и да стана стройна като прасковата.

Здравецът се оплаквал:

– Жалко, че не съм красив. Поне да имах аромата на люляка.

Най накрая царят попаднал на фиданка, която била бодра и весела.

– Колко съм щастлив, че сред толкова униние, мога да срещна такова стръкче. Изглежда ти не искаш прекалено много и не се смущаваш от това, което си? – казал царя.

– Аз съм мъничка и все още не съм се развила. Но вярвам, че ако имате нужда от дъб, бор, люляк или прасковено дърво ще си ги насадите. Но вие сте имали нужда от мен, за това сте ме и посадили. Тогава реших със всички сили да бъда най-добрта фиданка за вас.