Тя беше добро същество и тази нетрайна и мимолетна слава се оказа истинско нещастие за нея. Трепереше над славата си и повече от четвърт век се мъчеше по всякакъв начин да я запази, ала усилията й останаха почти безуспешни. Тя почина  в едно малко неизвестно село, оплаквана от приятелите си и забравена от света.

Известността на Ива Ст. се дължеше на… . Очевидно тази известност беше изкуствено раздута, а не спечелена. Наистина тя пишеше и публикуваше някакви статии във вестници и неизвестни списания, но в тях нямаше талант. И сто години да пишеше, тези неща нямаше да й донесат слава.

Име й създадоха всъщност вестникарските бележчици, пускани от мъжа й, незначителен журналист, който работеше на дребно. В течение на година-две тези бележчици се появяваха упорито. Човек не можеше да отвори вестник, без да се натъкне на някоя от тях.

„ Говори се, че Ива Ст. е наела вила в Н., където смята да прекара лятото.

Ива Ст. се обявява решително против въвеждането на късата пола в следобедния тоалет.

Слуховете, че Ива Ст. ще прекара предстоящата зима в Париж, са неоснователни. Тя още не е взела определено решение.

Ива Ст. присъства в събота на концерта  на филхармонията и се изказа одобрително за новата симфония.

Ива Ст. вече се оправя от тежката болест и състоянието й продължава да се подобрява.“

Тази всекидневна реклама имаше много интересно въздействие. Името на Ива Ст. стана толкова известно на широката публика, колкото и имената на най-големите знаменитости от това време, и хората говореха с интерес за всички нейни прояви и обсъждаха нейните мнения. Случваше се някой невежа от дълбоката провинция да започне да задава въпроси и тогава възникваха изненади за всички присъстващи:

— Коя е все пак тази Ива Ст.?

Присъстващите с изумление откриваха, че не могат да отговорят на този въпрос. Никога не бе им минавало през ум да се осведомят.

— Какво е направила тя?

Присъстващите отново онемяваха. Те просто не знаеха. Не си бяха дали труд да разберат това.

— Тогава с какво е толкова известна?

— Е, имаше нещо, не помня точно какво…. Не съм се интересувал….. , но предполагам, че всички го знаят.

Накрая хората откриваха с изненада, че са приемали нейната слава само от рекламата във вестниците и че нямат представа коя е тази Ива Ст. Дори не знаеха какво е направила, ако изобщо е направила нещо.

Благодарение на тази странно създадена известност Ива Ст. успя да стъпи на подиума и най-малко два сезона народът се тълпеше в залите само за да я види. Тя беше само визия със скъпи тоалети, но това нямаше трайна стойност. Известно време те й носеха тлъст хонорар. Но след това хората бързо я забравиха напълно.

Това се случи преди години. Тя бe едва двадесетгодишна. И за първи път пътуваше из Англия. Е, не сама, бе с приятелката си. Решиха да отскочат до Оксфорд. В купето срещу тях седеше младеж забол поглед в „Таймс“. Тя го посочи с поглед на приятелката си и убедена, че никой в купето не говори български, започна да коментира:
– Този изглежда доста добре. Само дето малко е самодоволен. Какво ще кажеш, типичен англичанин! За тях няма нищо по-хубаво от Англия.
– Моля те, не го зяпай така, – уплашено прошепна приятелката й. – Ще разбере, че говорим за него.
– Нищо няма да забележи! Наблюдавам го съвсем дискретно. Той се е зачел във вестника и нито чува, нито вижда.
След това уверение, двете девойки обсъдиха подробно не само външността му, но и предполагаемите душевни качества.
Тя свободно метна шала си отгоре, където обикновено слагат багажа, а когато дойде време да слизат забрави за него.
На гарата приятелката й изтича да купи нещо и тя остана сама на улицата. Тогава я приближи англичанина от купето Освен вестника носеше забравения шал. Поклони се учтиво и каза на чист български език:
– Извинете, но мисля, че това е ваше. Забравихте го в купето.
Лицето й премина всички нюанси от бледо розово до ярко червено. Това беше най-прекрасната среща в живота й.
След няколко месеца се сгодиха, а после се ожениха.

Айнщайн обичал да свири на цигулка. Веднъж участвал в благотворителен концерт в Германия.
Възхитен от неговото свирене местен журналист научил името на „артиста“ и на следващия ден в местния вестник била публикувана бележка за „изпълнението на големият музикант, несравним виртуозен цигулар Алберт Айнщайн“.
Ученият запазил тази статия от вестника и я показвал на познати, казвайки им, че той е известен цигулар, а не учен.

За да отворите бутилка с вино ви е необходима твърда повърхност, например, стена и някакъв смекчаващ предмет, като книга, вестник или обувка. Облегнете вестника на стената. Трябва да вземете бутилката и да ударите дъното ѝ един или няколко пъти, докато тапата дойде на такова разстояние, че да можете да я измъкнете с ръка.
Това явление се обяснява с ефекта на кавитацията. След удара около тапата се образуват мехурчета пълни с водна пара. Поради своята неустойчивост те се пукат, виното заема тяхното място и така се премества тапата.
Трябва да се отбележи, че при неправилен удар бутилката може да се счупи, за това е най-добре при този експеримент да се увие в кърпа.

– Той ми е много близък! — казваме обикновено за тях.
Всеки си има свои „близки“. Но нима не е така?
Иначе откъде щяха да знаят нашите интимни работи или важни тайни ония непознати и далечни, които приказват за нас из града?
Питаш ме:
– Защо пиеш с тях?
– Но кажи ми, какво друго мога да правя с хората? Не мога да ги науча на нещо, те винаги знаят много повече от мен. Да обсъждам сериозните си дела с тях ще ме измамят! Ако споделя чувствата си, ще ми се изсмеят, ако не явно, то зад гърба ми.
Тайната за успеха на отделния човек е същата, както на всекидневния вестник:
„За нищо да няма свое мнение“!