Смръщил вежди Марко негодуваше:
– Виж, това на нищо не прилича, – сочеше с ръка разпадналия се пакет, който едва донесе до масата. – Нищо не правим както трябва, …..ей на в ръцете ми се разкапа. А очите им все към Еврипа.
– Че какво ли произвеждаме? – каза някак примирено Марин. – Всичко внасяме от вън. Моркови, ябълки, картофи, жито, царевица, а бе може да се каже всичко.
Марко кимаше с глава и размахваше ръце.
– До къде стигнахме! Добруджа, която беше житницата на Европа какво дава сега? – каза малко по-настървено Марин.
Марко го гледаше иронично.
– Борба за пазари, това е, – каза той.
– Държавниците ни превърнаха от държава производител, в държава консуматор.
– Човек би си помислил, че това е някакъв заговор за ликвидиране на държавата. Питам се аз: Какво ще остане от нея, само жалък спомен, че някога сме съществували?
– Започнаха със селското стопанство, не им стигна. Посегнаха на воената промишленост, химията, корабостроенето, мините, Кремиковци, образованието, …….Нямам думи.
– Момчетата станаха черноработници в чужбинам, а момичетата „компаньонки“. За тази работа образование не се иска. Бизнесмена не искат грамотни работници и хора, които да знаят повече от него.
– Погледни съдебнат система. Следователите, съдиите и прокурорите се занимават само с поръчкови дела.
– Адвокатската мафия съсипа законите.
– В България няма закони.
– Закони има, ама няма кой да ги прилага.
Защо става така, не знам, но щом се съберат поне двама българи на масата, започват да гледат черно на всичко около себе си. Може би имат право……Говорим, но нищо не правим!.
