Марин още от дете бе запленен от историите за Исус. Причината бе, че в тях се разказваше за Неговата сила.

Той размахваше ръце и възторжено говореше:

– Да знаете какви чудеса прави! Той е Господар над морето и бурите. Победил е болестите и бесовете. Няма нищо невъзможно за Него. Исус е Супергероят, много по-силен и як от Батман и Супермен.

Минаха години. Марин започна да цени Господа не само за това, което вършеше, а и за Неговото смирение.

Тази вечер бе особена. Лек ветрец разклащаше дърветата, а буреносните облаци отдавна бяха изплакали мъката си.

През деня дори понапече малко.

Марин стоеше пред една от картините окачени в хола. Това бе известната картина на Леонардо да Винчи „Тайната вечеря“.

Той обичаше да наблюдава лицата на учениците и на самия Исус. Искаше му се да разбере какво си мислеше всеки от тях в този момент.

Младежът се вълнуваше много от урока, който Исус даде на учениците си малко преди да се настанят край трапезата.

Той си Го представяше. Исус коленичил пред всеки от тях. Умива краката им и ги избърсва.

Марин добре беше научил какво трябваше да прави и към какво го призоваваше Христос.

– „И така, ако Аз, Господ и Учител, ви умих краката, то и вие сте длъжни един на друг да си миете краката“.

Тези думи на Исус съпровождаха Марин навсякъде, където и да отидеше. Не ставаше дума за буквално измиване на краката, въпреки че той бе участвал и в това.

Основно бе отговора на въпроса: Кое стои на първо място в живота ти твоето удобство, твоите желания, твоите удоволствия или нечии други?

Но сега бе друго. Погледът на младежа обгръщаше цялата картина.

Чудно, ….. сякаш долавяше разговори край масата.

– Чудесна картина, – каза баба му, която неусетно бе влязла в стаята. – Те все още са с Него, но не знаят какво ги очаква.

– Като си помисля само, – продължи коментара Марин, – Адам яде от забранения плод, а тук те трябваше да ядат от плътта на Спасителя и да пият кръвта му за възпоменание. Никой от тях не разбираше, че Исус ще бъде разпънат само заради неизпълнението на една забрана.

Лицето на Марин се озари и той въодушевено продължи:

– А всички ние потънали в греха, вместо да бъдем наказани, бяхме заменени от Него там на кръста….. Две трапези, а колко много се различават. На едната забраненият плод, а на другата едно разчупено тяло и жертвената кръв пролята за нашето спасение.

Природата особено очарова с красотата си след буря. Суровите планини с техните скали искрят след подобна стихия.

Така и героите в живота се раждат в разгара на бурите и носят раните и белезите, нанесени им в битките на живота.

Ежедневието на Спас, както и на много други хора не бе леко. Всеки малко или много е съпровождан от голяма скръб, горчиво разочарование или огромен провал. Положението на младия човек не бе по-различно.

Мъката на Спас на фона на общата болка изглеждаше незначителна, но за него тя растеше, закриваше всичко около него и ставаше непоносима.

Той седеше в стаята си потънала в нахлуващия мрак, идващ от края на деня и търсеше изход от положението си.

Спомни си думите на дядо си, които бе чувал, когато бе още малък:

– В бурите, човек се подготвя за нещо важно. Ако Бог има нужда от дъб, Той Го засажда там където бушуват бури и се изливат дъждове. В замяна на това влакната му стават по-силни и той придобива нова мощ.

– А когато Бог има нужда от човек? – попита Спас и се усмихна тъжно.

Нощта бе заела вече мястото на деня. Младият мъж въздъхна и се загледа през прозореца в безброй светлинки, разкъсващи тъмнината.

– Да, – каза си той, – животът на истинския мъж е суров, а пътя му е стръмен.

Изведнъж душата му запя: „Разчупи ме, събери ме, извай ме, напълни ме,……“

Негов приятел от детството Тихомир му бе казал веднъж:

– Виж всеки, които е постигнал много чрез таланта, с които е надарен, преди това много е страдал.

Спас бе разтърсен от бурите и ураганите случващи се в живота му.

Той бе уморен и съкрушен, но разбираше, че това няма да е все така и го очаква нещо много хубаво. Такова, за което дори не си е мислил или мечтал.

На това място трудно оцеляваха дървета, но едно бе успяло да се закрепи. Не го сломиха бурите, земетресенията и хилядите атмосферни катаклизми.

Минаха години и ствола му наедря. За да бъде обхванато бяха нужни пет човека хванати за ръце.

Хората идваха специално да го видят. Бе се превърнало в туристическа атракция.

Кой не би се радвал да застане под зелената корона на оцелелия столетник?

Един ден съвсем малко бръмбарче влезе под кората на дървото. Там си направи дом и снесе голямо количество миниатюрни яйца. От тях се излюпиха малки личинки с голям апетит.

Дървото залиня. Листата му изсъхнаха. Ствола се разцепи. Сърцевината му се бе стопила. Обвивката на дървото се спаружи и завехна.

Само за един месец гигантското дърво бе унищожено.

Да, бръмбарчето бе съвсем малко, но допринесе да се унищожи огромния зелен великан.

Внимавайте с малкото и незабележимото, тъй като то може да роди велики неща.

След задухата последва ужасяваща буря. Изви се страхотна стихия. Светкавици раздираха потъмнялото небе, а гръмотевици разтърсваха земята.

Мая бе едва шест годишна. Тя бе седнала на пода, а в очите ѝ се четеше възторг.

Майка ѝ я прегърна и седна до нея. Двете продължиха да наблюдават ослепителното зрелище през прозореца.

– Ау, – възкликна Мая, – Бог е толкова голям!

Майка ѝ се чувстваше по същия начин. Двете се възприемаха като много малки в присъствието на могъщия и силен Бог.

Всичко тътнеше около тях. Светкавиците неуморно просветваха. Стихията бе готова да разруши онова, което ѝ се препречеше на пътя.

Двете легнаха на пода без страх и притеснение.

– Бог, който е създал света, е достатъчно голям и обичащ, за да се грижи за нас, – отбеляза майката.

Мая запя. Майка ѝ се присъедини към нея. Двете прославяха Бога за неговата сила и величие.

– Като си помисля, – засмя се Мая, – колко пъти съм опитвала да Го побера в моите представа. Все едно да Го поставя в малка кутия.

– Смятаме, че сме големи, но можем ли да контролираме мълнията или да се справяме със всяка житейска трудност? – плесна с ръце майката.

Това не бе въпрос, а потвърждение на това, което и двете чувстваха и осъзнаваха по-ясно.

Тя бе една малка селска църква. В края на всяко богослужение пасторът посочваше някого и му казваше:

– Помоли се. Нека всички бъдем благословени.

Дядо Сашо, независимо от това каква е била проповедта, винаги се молеше с една си съща молитва:

– Господи здраво ни укрепи там, където се огъваме. За стоим изправени и да Те славим.

На пастирът тази молитва му се струваше много странна. Веднъж той не се сдържа и попита старецът:

– Защо всеки път се молиш по един и същи начин и казваш едни и същи думи?

Възрастният човек се почеса по главата, усмихна се и започна да обяснява:

– Имам една стара постройка. Горката, колко бури, проливни дъждове и какво ли не още е преживяла, но все още стои и мога да я използвам. Веднъж забелязах, че се е наклонила на една страна, за това я подпрях с яки дървета и тя се стабилизира. Тогава си помислих, колко много приличам на тази стара постройка.

Пастирът бе зяпнал в устата стареца и слушаше захласнато думите му.

– Натрупаните ми години са ме леко привели и изкривили, – продължи дядо Сашо. – Понякога се гневя, а нявга започвам да мразя някого. Друг път се срамувам от това, което съм направил, но изпадам и в другата крайност, осъждам другите. За това и се моля. Господ да ме подпре там, където се клатушкам, за да стоя прав пред Него и да го прославям.

– Да, така е, – съгласи се пастирът. – Всеки от нас познава опустошителната буря, която в диаметър може да достигне хиляди километри, а скоростта ѝ да надминава двеста километра в час. Тя изкоренява дървета, събаря къщи, …….. Бесният ѝ щурм може да заличи цели градове.

– Так е и с нас, – усмихна се старецът. – Рано или късно ще усетим подкосяващата сила на врага. Бог не ни освобождава от трудностите, а ни обещава мир сред тях. Той може да ни запази от ветровете, проливните дъждове и високите вълни, но само ако му позволи да ни постави здрава опора там, където сме се привели. От това няма да ни заболи, но ще ни предпази от падане.