Дълги години Ралица посещаваше болници и се срещаше с различни хора.

Повечето казваха:

– Мисълта за смъртта ме изпълва с ужас и страх.

– Това ли е краят? Зарити в земята?

Особено тези, които бяха обречени да чакат края си след седмици, месеци или няколко години, трепереха и нямаха мир в сърцата си.

Деница ги питаше:

– Ако знаете какво ще се случи с вас след смъртта, какво бихте направили? Ами ако някой ви срещне там след края на земния ви живот, когато достигнете края на пътуването си?

– Има ли нещо след смъртта? – питаха те стреснато.

– Да, – усмихваше се Ралица, – Бог ви очаква, Той иска да бъдете с Него. Не се страхувайте.

И тя им разказваше за Божи Син, Който понесе заради нас наказанието за греховете ни на кръста.

– Какво трябва да направим, за да бъдем там добре и Бог наистина да ни приеме?

– Ако изповядате с устата си, че Исус е Господ, и повярвате със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасите, – разясняваше им Ралица.

Някои клатеха недоверчиво глава:

– Само това ли? Друго не се ли изисква?

Но други откликваха с радост и предаваха сърцата си на Господа.

Елена се грижеше за майка си, докато тя бе в болницата. Това бяха тежки месеци за нея.

Един ден Елена застана на колене и се помоли:

– Благодаря ти, Господи, за това време, когато бях болногледач на майка си. Помогни ми по-леко да приема загубата ѝ.

Тя се мъчеше да хвали Бога, а същевременно се бореше със смесените си емоции.

Когато майка ѝ напусна този свят, Елена плака неудържимо.

Въпреки болката и скръбта си тя прошепна:

– Алелуя.

По-късно се укоряваше:

– Как мога в такъв опустошителен момент да хваля Бога?!

Дълго размишлява над това и разбра:

– Бог преплита трудностите и надеждата. Има времена на скръб и радост, чувство на сигурност и ужас.

Независимо дали сме щастливи или наранени, можем да се доверим на Бога и да му се покланяме с радостни викове и сълзи на хваление.

Баща му почина в болницата и Тодор трябваше да отиде там и да прибере нещата му. Той не се изненада от малкия багаж, който му връчи една от медицинските сестри.

– Той не бе взискателен човек, – сподели тя. – Дори и на малкото се радваше.

– Такъв си беше, – потвърди Тодор. – Усмихнат, готов да окуражава и подкрепя другите.

– Но какво го правеше толкова щастлив? – попита докторът, който бе в стаята.

– Неговото „притежание“ не се побира в нищо, макар външно да изглежда, че няма нищо, – въздъхна Тодор.

– Хем има, пък няма ….. Как да се разбира това? – попита медицинската сестра.

– Непоклатимата му вяра в неговия Изкупител Исус, бе неговото богатство и това му бе достатъчно, за да бъде весел и жизнерадостен, – усмихна се Тодор.

– Да, но нали човек иска да има кола, дом, пари, за да си купи много други неща, – възрази докторът.

– Докторе, – тъжно поклати глава Тодор, – за баща ми бе важно фокусът на сърцето му. То бе насочено към Бога. Както обичаше Него, така обичаше и хората.

– Забелязах, че докато беше в отделението, той се разкарваше в коридора, поздравяваше всички, – спомни си медицинската сестра. – Ако някой плачеше, той отиваше при него и го утешаваше. Сякаш живота му бе съсредоточен към добруването на другите.

– Можем ли да бъдем някога доволни, от това което имаме? – попита Тодор. – Желанието да притежаваме още, не ни ли разсейва от любовта на Бога.

– Твоят баща е бил прав, – добави докторът. – Това, което ценим се отразява на начина ни на живот.

– Сърце на баща ми бе насочено към Господа, там бе неговото съкровище, – каза Тодор и си тръгна.

Чу се детски плач. Въздъхнаха облекчено:

– Най-после се роди.

И тогава дойде първото разочарования. Малкото красиво момиченце, което току що се бе родило, нямаше крака.

Майка ѝ я изостави в болницата и с насълзени очи каза на персонала в родилното.

– Не мога да се грижа за нея. Това ще бъде убийствено за мен …

Нарекоха я Рени. Тя бе настанена в дом за изоставени деца.

Момиченцето бе любвеобилно и не разбираше каква мъка го очаква.

Когато осъзна положението си, болка преряза сърцето ѝ.

– Ще се намери ли някой да ме обича такава? – питаше Рени. – Кой би осиновил дете без крака?

Намериха се и такива.

Младо семейство, което не можеше да има деца, веднага харесаха малкото сакато дете. Те го обгърнаха с любов и се стараеха да не обръщат внимание на недъга му.

Осиновителите ѝ и помогнаха да осъзнае, че тя е такава, поради някаква причина.

– Бог има план за живота ти и ще те използва мощно, – насърчаваха я те.

Те я учеха:

– Никога не казвай „не мога“, – поощряваха я те и ѝ вдъхваха смелост за всяко начинание.

Рени стана акробат. Когато бе облечена в блестящ костюм и се рееше във въздуха, на никого и през ум не би му минало, че тя няма крака.

Постепенно тя започна да се справя с предизвикателствата.

А по-късно мотивираше другите край себе си:

– Щом аз мога да се справя с това и вие ще можете да преодолеете препятствията пред вас.

Може за околните да изглеждаме неспособни и неподходящи, но Бог ще ви използва и такива.

Ние всички сме тук на земята с определена причина и Бог милостиво ни помага по пътя ни.

Ралица и Валери бяха млада двойка. Още преди да се оженят, те говореха възторжено, как ще се грижат за децата си, къде ще ги водят, с какво ще ги запознават….

Но времето минаваше, а очакваната рожба не идваше. Двамата решиха да отидат на лекар.

Той не ги зарадва. Думите му бяха много тежки за Ралица и Валери:

– Вие не можете да имате деца.

Примириха се и се прибраха. Единствено им остана надеждата, че Бог ще се погрижи и за това, както досега в живота им.

Изминаха десет години. Ралица забременя. Бременността ѝ премина леко.

Когато дойде време за раждане Валери придружи съпругата си до болницата. Вълнението им бе голямо.

Часовете в чакане се превърнаха в неочаквана безкрайност. Ралица нямаше достатъчно разкритие, за да започне самото раждане.

Лекарят се притесни и предложи:

– Ще направя кесарево сечение.

Ралица се разплака.

Лекарят се опита да я успокои:

– Аз ще направя всичко, което е по моите сили, но ще се молим, защото само Бог може да направи повече, отколкото очакваме.

Ралица, Валери и докторът се помолиха и след десет минути се роди здраво момченце.

Хубаво е, когато медик признава зависимостта си от Божията сила, защото честно казано всички се нуждаем от нея.