Възможностите и начините да обичаш са много. Друго нещо е, когато човек иска да обича, да притежава, да владее дете, като своя собственост. Така обикновенно става с децата родени в семейството.
Родителите си мислят: “ Това е наше дете, така че той трябва да е наше отражение, обект на нашите амбиции. Ние бихме искали той да да съответства на нашите желания, да се учи в определено училище, ВУЗ, ……“
Така те не виждат и не чуват какво иска детето. Не забелязват, че детето гледа на света по свой начин, че неговото сърце въсторжено трепка за неща, които за родителите са недостъпни. И така родителите се налагат в живота на детето си, обичайки го по свой начин.
Ето защо хората се страхуват да вземат чуждо дете. На първо място те се страхуват, че то няма да бъде тяхна собственост, тяхно отражение. А детето трябва да се обича, независимо дали е свое или осиновено, но не с чувство за притежание. Именно тогава може да се обича истински и не би имало страх от това да си осиновиш дете.
Ако една жена не може да роди, тя може да си вземе дете и да забрави за своето безплодие.
Забравете, дръжте детето до гърдите си, дайте му топлина и нежност.
Осиновяването не е просто изход за бездетното семейство, това е щастие и дълг.
Децата се нуждаят от грижа. Можете да ги обичате и без вие да сте ги родили.
Възможно е да ги посещавате в детските домове, в сиропиталищата и приютите, да им дарите нежност, внимание и обич, но няма да е същото, ако ги оставите да се почувстват част от вашето семейство, да усетят, че и те са нужни и обичани.
Навярно родители, които нямат деца и деца, които нямат родители ще се намерят едни други.
