Още в Древния Египет е прието халката да се носи на безименния пръст. Днес в някои страни е прието брачната халка да се носи на лявата ръка, а в други на дясната. Но изборът не променя пръстта.

Защо точно на безименния?

Нека да приемем, че палците са родителите, показалците са братята и сестрите, средният пръст това сте вие, безименния е вашият партньор, а кутрето вашите деца.

Съберете двете си ръце и поставете съответните пръсти един срещу друг, както е показано на снимката.

Палците се раздалечават лесно. Родителите не винаги ще бъдат с вас.

Показалците също се отделят лесно. Братята и сестрите си имат свой живот.

Същото може да се каже и за кутретата. Децата ще порастат и ще напуснат родителите си.

Но безименните пръсти не се отварят, колкото и да се стараете. Това е така, защото съпрузите трябва да изживеят своя живот заедно.

Така всичко е поставено на мястото си. Обичайте и бъдете обичани!

Понякога, за да не се отчайваме и да не се обезсърчаваме в семейния живот е необходимо да разберем смисъла на нашия живот.

Тогава всичко, което става с нас, ние ще го възприемаме не като безжалостни удари на съдбата, а като необходими за нас уроци в живота.

Те ни водят към спасение по трънливия жизнен път.

Всичко, което става в семейството трябва да служи за душевна ни полза. Случайните нелепи неща в живота и дори някои тежки моменти за нас, са следствие на нашите собствени грешки. Господ често ги обръща за наше добро.

Семейството е училище на смирение и послушание, където хората възпитават волята си и се борят със страстите си и себелюбието си.

Съпрузите взаимно се възпитават. Преминавайки през училището на живота, те се научават да бъдат смирени, търпеливи и любящи.

Един мой познат поздравяваше приятели с раждането на първото им дете по този начин:

– Честит възпитател!

Когато ние се занимаваме с възпитанието на детето, то ни учи не по-малко, отколкото ние него.

Тогава започваме да мислим по много важни въпроси, за които преди не сме се замисляли.

Истинските приятели се проявяват в скръб, а не в радост.

Боряна имаше добра приятелка и тя не се страхуваше да се опре на нея в трудно време.

Тя имаше шест деца, грижеше самоотвержено за тях. Те бяха радостта на живота ѝ.

Но бедите идват неочаквано. Боряна заболя от рак на гърдата. Нейната приятелка Поли усети, че трябва да бъде близо до нея през тези дни.

Третият съпругът на Боряна, когато разбра, че жена му е болна от рак, напусна семейството и се скри.

– Нищо не може да ме накара да живея и да се боря с тази болест, – казваше Боряна на приятелката си. – Има ли смисъл?

Болестта ѝ напредваше. Въпреки подкрепата и насърченията на Поли, Боряна бе все по-отчаяна.
Тя поглеждаше към шестте си деца, които никому не бяха нужни и тъгуваше още повече.

Един ден Боряна с насълзени очи каза на приятелката си:

– Ако аз умра, ще прибереш ли моите дечица? Моля те, направи това за мен!

– Разбира се, не се притеснявай, – отговаряше Поли без да се поколебае.

Задачата на Поли съвсем нямаше да бъде лека. Двамата със съпруга си имаха три деца. Но мъжът и прие този зов за помощ. А когато Боряна почина, Поли се притесняваше:

– Дали децата ще искат да дойдат у дома да живеят?

– Попитай ги, – усмихна се топло съпругът ѝ.

Децата нямаха нищо против и заживяха в новия си дом.

Така Боряна умря спокойна, че шестте ѝ деца ще попаднат в добри ръце.

Още преди съда да реши, дали да даде попечителството за шестте деца на това семейство, състрадателни хора събраха голяма сума пари, за да подпомогнат семейството в отглеждането на прибавилите се деца.

По-късно Поли споделяше с приятелите си:

– Сега чувствам, че животът ми е станал по-пълноценен. Грижата за толкова много деца ми доставя радост и ме прави щастлива.

Една вече пораснала дъщеря помолила майка си за съвет:

– Мамо, аз обичам своя мъж, но наскоро се запознах с човек и сега все си мисля за него. Не искам да изменям на мъжа си дори в мислите си, но нямам сили да изхвърля грешното си чувство към другия от душата си. Какво да правя?

– Дъще, – казала майката, – нашите чувства са цветя, които растат в нашите души. В твоята душа сега има две цветя.

Едно от тях е неярко, но толкова нежно и благородно цвете – любовта към съпруга, което ти сама си посяла. То ще цъфти през целия ти живот и ще ти донесе радостни плодове, ако го поливаш.

Другото цвете е ярко, но е отровено със страсти. То е израснало в душата ти без да те попита. И като плевел краде от силата на първото цвете. Освен това, той  е краткотрайно и безплодно, без значение колко се полива.

Дъще, ти не можеш да изхвърлиш със свои сили второто цвете от душата си. То винаги е там. Но ти имаш избор. Винаги можеш да избереш, кое цвете ще поливаш повече и кое по-малко.
Ако поливаш само първото цвете, второто ще увехне и ще престане да трови душата ти.

Много е лесно да се разбие и унищожи това, за което е положен много труд и е отнело много време.

Можеш дълго и внимателно да строиш къща, за да я направиш красива, да я снабдиш с удобни мебели, дори да промислиш и за най-малките подробности, а след това да я взривиш наведнъж.

Домът това е нашия семеен живот, а взривът е нашият гняв, егоизъм и неотстъпчивост.

Понякога, думите раняват много повече, отколкото кое да е оръжие и особено изреченото, което е излязло от устата на половинката ни.

В семейния живот е, както в шахмата. Необходимо е човек да се научи два три хода напред, да мисли, да предугажда, към какво ще доведе всяка казана дума или действие.

Трябва да отстъпваме в малките неща, за да не загубим големите. Като шахматист мъжът понякога трябва да пожертва пешката, като знае, че ако не направи това, след два хода ще загуби царицата си.

Идвайки си в къщи, независимо от трудния ден, проблемите в работата, съпрузите трябва да запазят доброто си настроение. Те трябва да се поддържат и радват взаимно.

Когато зарадваме любимия човек, радваме себе си. Весела шега, мила дума доставя радост на душата и за двамата съпрузи.

Най-важното между мъж и жена в едно семейство е, да запазят любовта си, чувствата и уважението един към друг, а всичко останало е „дреболии, на всеки може да се случи“.