Тиха и спокойна нощ. Дежурният екип на Бърза помощ нямаше повиквания и кротко дремеше.
Изведнъж звънът на телефона наруши тишината. Една ръка вяло се протегна и взе слушалката:
– Бърза помощ ли е? – чу се разтревожен глас.
– Да – отговори дежурният лекар, който се опитваше да се пребори със съня.
– Една възрастна жена припадна, – след което обаждащият се продиктува адреса на пострадалата.
– Идваме веднага, – отзова се докторът и разбута екипа си, да се приготвят за действие.
Полусънени, хората мърмореха, но макар и мудно се обличаха, и приготвяха необходимото за потегляне.
Шофьорът на линейката се прозя и започна да се оплаква:
– Такъв хубав сън сънувах …. язък, загубих всичко, ….. да му се не види и бабата.
Вече ободрени медиците пристигнаха на мястото и влязоха. На кревата лежеше жена. Устата ѝ бе отворена.
Лекарят провери пулса ѝ, огледа очите ѝ и започна да пише:
„Смъртта е настъпила в 4 часа и 20 минути. Няма пулс. Зениците са неподвижни. Има трупни петна по тялото ……“
Преди да си тръгне лекарят подаде листа и каза на жените, които се суетяха наоколо:
– Вържете ѝ устата и към сутринта можете вече да я миете.
Доволни, че всичко приключи бързо, екипът се качи в линейката и се прибра в болницата.
Малко преди да предадат дежурството на следващата група, нощната смяна от Бърза помощ получи ново обаждане.
Звънеше същата жена, която ги бе повикала при припадналата баба, единственият им случай за тези нощ.
– Можем ли вече да развържем устата на бабата. Тя се събуди и иска да пие чай.
