Отдавна много отдавна на земята имало един остров, на който живели всички духовни ценности. Но веднъж те забелязали, че островът почнал да потъва под водата. Всички ценности седнали в корабите си и отплували… На острова останала само любовта… Тя чакала до последно. Но когато нямала вече какво да очаква, тя поискала също да напусне острова. Тогава повикала богатството и го помолила да се качи на кораба му.  Но богатството отговорило:
– На моя кораб има много скъпоценности  За теб тук няма място.
Когато наблизо преминал корабът на тъгата тя помолила и нея. Но тя казала:
– Извини ме, любов, аз съм толкова тъжна, че се нуждая винаги да стоя сама.
Тогава любовта видяла кораба на гордостта и поискала помощ от нея. Но тя й казала:
– Ти нарушаваш хармонията на моя кораб.
Наблизо доплувала радостта, но така била  улисана във веселбата, че не чула любовта. Тогава любовта нацяло се отчаяла. Изведнъж тя чула глас зад себе си:
– Да тръгваме, любов, аз ще те взема със себе си.
Любовта се обърнала и видяла един старец. Той я докарал до сушата. Изведнъж любовта се усетила, че не попитала за неговото име. Тогава тя се обърнала към знанието:
– Кажи ми, знание, кой ме спаси? Кой беше този старец?
Знанието погледнало любовта и казало:
– Това беше времето.
– Времето, – попитала любовта, – но защо то ме спаси?
Знанието погледнало учудено любовта:
– Защото само времето знае колко важна в живота е любовта.
Пазете любовта.

Един човек умрял. Неговото куче легнало до него и също умряло.
И ето душата на човека стои пред вратата с надпис „Рай“, а до него душата на кучето му. На вратата има упътване: „Забранено е влизането с кучета!“
Човекът не влязъл, а минал покрай нея.
Продължили по пътя двамата – душата на човека и на кучето. И ето втора врата. На нея нищо не пише, но там седял старец.
– Извинете ме, уважаеми,….
– Аз съм Петър.
– А какво има зад тази врата?
– Там е раят.
– А с кучето може ли?
– Разбира се!
– А по-рано, каква беше тази врата?
– Ада. До рая идват само тези, които не оставят приятелите си.

Един старец взе внука си и тръгна към магазина. Пак нещо си бе наумил. А малкия подскачаше и любопитно оглеждаше всичко наоколо.  Дядото влезе в магазина и започна да си мърмори под носа си:
–  Трябва да купя малко пшеница, да нахраня изгубеното коте.
Внукът му като чу това се удиви:
–  Дядо, котето с пшеница ли си решил да храниш? Каша ли ще му вариш?
–  Само това ми липсваше! – засмя се стареца. – Ще сипя пшеницата в паницата му, ще долетят врабци, нека си хване от тях колкото си иска.
Изобретателен човек, нямо що.

Беше горещо и едва се понасяше знойния пек. Сянката на голямата топола беше приютила група младежи. Те весело се закачаха и подръпваха от цигарите на току-що отворена кутия. Старец седеше на пейката пред отсрещната къща и ги наблюдаваше. Изведнъж се надигна и се насочи към групата под дървото.
Спря пред тях, хитро се усмихна и закачливо каза:
– Хубаво правите, момчета!
Младежите го изгледаха презрително. Очакваха, че пак ше ги мъмрят за цигарите, за това само измериха стареца с поглед отдолу нагоре и му обърнаха гръб.
Старецът се направи, че не забелязва реакцията им и назидателно продължи:
– Осигурявате работа на толкова хора. Няма да затворят фабриката за цигари. А ако се разболеете ще падне някой лев за лекарите, аптекарите и санитарите в болницата.
Младежите взеха да се усмихват и да се побутват:
– Какви ги приказва този? Да не е мръднал? – попита един от тях, с ръкави навити до лактите.
Другите се засмяха и леко го побутнаха:
– Остави го….. нали ги знаеш възрастните…, – промърмори друг.
Старецът сякаш изобщо не ги чуваше. Почеса се по главата и продължи:
– А до къде водят цигарите? До гроба. А и за там трябват хора. Нали някой трябва да изкопае гроба. И за тях ще падне някой лев.
Младежите бяха смутени. Последните думи не им се харесаха много и бързо напуснаха сянката. След като се отдалечиха на няколко крачки, двама от групата ядосано хвърлиха цигарите си.
Е, и това е нещо, за другите май трябваше малко повече време за да осмислят нещата.

В едно село дошъл и останал да живее един мъдър старец. Той обичал децата и прекарвал много време с тях. Правел им подаръци, но те били много крехки.
Колкото и да се стараели децата, новите играчки често се чупели. Децата се разстроивали и плачели. Минало известно време и мъдрецът отново подарил играчки на децата, но те били още по-крехки.
Веднъж родителите не издържали и отишли при мъдреца:
– Ти си мъдър и желаеш само добро на нашите деца. Но защо им правиш такива подаръци? Те се стараят много, но играчките се счупват и те плачат. А играчките са такива прекрасни, че не може да не се играе с тях.
– Ще минат години, – усмихнал се старецът, – и някой ще им подари своето сърце. Може би, това ще ги научи, да се отнасят към такива безценни дарове много по-внимателно.