Един човек имал откровение, че Господ три пъти ще го уведоми за предстоящата му смърт. Зарадван от това, той започнал да се впуска във всякакви удоволствия, без да мисли за смъртта.
Минали много години, краката му отслабнали, изгърбил се и му се наложило да използва патерици. Малко по-късно загубил зрението си, а после и слуха. Прегърбен, сляп и глух, той продължавал да живее безгрижно и безумно, както преди.
Веднъж пред него застанал ангелът на смъртта, за да го прибере.
– О, Господи, – казал човекът, – Ти обеща, че ще предупредиш за приближаващата смърт, а тя дойде така внезапно.
– Как внезапно, – казал ангелът на смъртта, – нима Бог не ти показа колко съм близо до теб? Той изкриви гръбнака и отслаби краката ти, след това сложи пръста Си на очите ти и накрая се докосна до ушите ти и те лиши от възможността да чуваш. Господ е изпълнил това, което е обещал, но ти не си обърнал внимание на Неговите откровения, сега ме последвай!
Господ по един или друг начин предупреждава всеки за предстояща смърт, но много хора остават безразлични към тези предупреждения.
Обикновено те си казват:
– За смъртта ще мисля по-късно, сега е време да живея и да се наслаждавам на живота.
Смъртта няма да остави никого от нас, колкото повече живеем толкова тя е по-близо до нас. Тази граница е неизвестна за нас. Не знаем защо смъртта безразборно взема стари и млади, бебета и юноши, готови и не толкова приготвили се, праведни и грешни. Но от нея започва вечността. От този свят ние отиваме в място, където е вечна радост или безкраен плач.
За праведните смъртта е радост, а за грешните скръб и отчаяние.

Един баща купил на сина си красиво бяло сърце. Момчето го поставило на видно място. Не могло детето, да му се нагледа. Веднъж баща му казал:
– Всеки път, когато направиш нещо лошо, аз ще забивам по един пирон в това сърце, а когато постъпката ти е добра ще изваждам по един.
След известно време цялото сърце било набито с пирони, вече нямало място къде да се забият нови.
Момчето се засрамило и решило да се поправи. Скоро в сърцето не останал нито един пирон. Бащата с радост обърнал внимание на това, но момчето тъжно казало:
– Да, но следите от пироните стоят.
Наистина, сърцето било нацяло обезобразено, но бащата утешил сина си, като му обещал да му купи ново.
Така се случва и с нашето духовно сърце. То е разрушено от греха и не може да се определи на вид какво точно представлява, за това трябва да се замени с ново.
Така, както земята, вследствие на проклятието, ражда тръни и бодили, които повреждат естествено растящите върху нея, така и сърце отровено от греха, не престава да възпроизвежда, различни на неговото естество, неправилни помисли и усещания. Старото сърце на човека е лекомислено и винаги греши.
Бог дава чисто и ново сърце на човека, и тогава той се чувства щастлив. В това сърце няма и следа от предишните грехове. То оживява връзката на човека с Бога, умира за света и за всичко, което е чуждо и неугодно на Господа.
В тази смърт има живот, а в гибелта й спасение!

На север има скалисти места, където хората събират яйцата на морските птици, воюващи за гнездата си на високи стръмни скали край брега на морето. Един от ловците забелязал голямо гнездо на перваза под него. Било много трудно да се спусне надолу, но още по-трудно било да се изкачи отново .
Ловецът решил все пак да се добере до желаното гнездо. За тази цел, вкарал лоста си в земята , прикачил към единия му край въже и се спуснал по него надолу. Когато се оказал на едно ниво с гнездото, той започнал да се люлее напред назад. Издебнал удобния момент и благополучно скочил при гнездото. Радвайки се на успеха си, ловецът без да иска пуснал връвта, която бързо отлетяла назад. Едва тогава мъжът осъзнал в какво положение се намира, смъртта го гледала право във очите.
В момент на голяма опасност мислите на човек работят като светкавица. Ловецът разбрал, че ако не скочи към въжето при връщането му назад, той може да не успее да го хване при повторното движение в същата посока. Концентрирал се и изскочил от прегръдката на смъртта, като здраво се хванал за въжето. След няколко минути се оказал на безопасно място.
Той бил спасен! И това станало мигновено! За него било решаващо „сега или никога“. Той можел и да не хване въжето и да се разбие в скалите. За да спасят живота си хората често рискуват всичко и се решават на невъзможното.
„Ето сега е благоприятното време, ето, сега е спасителния ден“. Хванете се по-бързо за въжето на спасението, Господ Исус е толкова близо до вас, ако изпуснете момента, може да не ви се удаде друг случай. Не чакайте, „сега или никога“.

В Алпите се намира прохода Св. Бернар, който е много опасен за минаване. Снежни бури там има и през лятото, а през зимата се появяват съвсем неочаквано. Пътешествениците минали от там, объркват пътя и намират смъртта си в снега.
Над проход на самия връх се издига известния манастир Санбернар, чиито обитатели след всяка снежна буря се отправят с добре обучени кучета в помощ на застигнатите от бурята. Много от хората биват спасени, а други отравяни само, за да бъдат погребани.
Веднъж монасите намерили жена, почти гола, държаща вързоп от дрехи, от който се подавала малка главичка на дете. Изгубила пътя, чувствайки се обречена на смърт, жената свалила всичките си дрехи и увила детето, надявайки се, че то може да се спаси. Благородните санбернари я намерили, но детето също било мъртво.
Майчината любов е голяма и жертвена. Майката с цената на своя живот е готова да запази живота на детето си, но любовта на Бога към човека е още по-голяма.
Всяка човешка любов, колкото и голяма да е има мярка и граница. Само Божествената любов няма предел. Неговата любов е подарък и всеки Негов дар е любов. Това е толкова велико, че дори не можем да си го представим. Бог ни е възлюбил не заради някаква необходимост, но само поради естествената си Благодат. Обикнал ни е извън всякаква зависимост от каквото и да било, Сам по Себе Си. Любовта Му е толкова безмерна, колкото и непостижима.
Размислете, тази любов е чиста, без смесица от очакване на каквото и да е от наша страна, тя е безкористна и пълна. Какво друго можем да му дадем в замяна освен сърцата си?!

Бяха го хванали преди няколко месеца. На царя му се бе разминало, той не успя да го убие. Отровата случайно бе погълната от едно малко кученце. Но виновникът бе бързо открит и задържан.

Днес му предстоеше съд. Обвинението не предвещаваше нищо друго освен смърт.

Царят бе решил да разнообрази процеса на съда и за това накара човека, който е заловил убиеца да го защитава.

„Защитникът“ се изправи и погледна обвиняемия. След дълга пауза попита:

– Защо толкова мразиш нашия цар?

Този въпрос дълбоко засегна обвиняемия.

– Как мога да не го мразя? – каза убиецът. – Той унищожи рода, семейството и дома ми. Подтикна най-големият ми син да се самоубие. Нима това не е достатъчна причина?

Защитникът се вжива в ролята си.

– Вие искате да защитавам този човек и аз ще го направя, – той се съсредоточи и спокойно продължи. – Първо, искам да ви обърна вниманието към факта, че този човек е на повече от 70 години. Той е болен и е към края на живота си. Страда от една ужасна болест – омраза. Тя е разяждала 40 години тялото му. Откраднала е покоя и радостта му. Почернила е душата му. Трябва да призная, че е виновен и заслужава смърт, но опита му за убийство нали не е успял? Той е обезкуражен. Всичките му илюзии са отнети. Това води до постоянно страдание и наказание. Това е напълно достатъчно, за да събуди у вас съчувствие. Моля за вашата милост, господа съдии. Оставете го в тъмница, но пощадете живота му. Осакатената му от омраза душа ще извърши останалото.

– Развържете ръцете му, – каза царя.

Обърна се към обвиняемия и го попита:

– Каква е твоята присъда?

– Бих искал да бъда обезглавен, – каза подсъдимия, – все ми е едно дали ще бъде с брадва или с меч, важното е палача да си разбира от работата.

– Готов ли си за смъртта? – попита го царя.

– Да! – отговори обвиняемият, неочакващ милост от никого.

– Ти може да си се примирил със смъртта, но не си готов за нея.

В очите на затворника се четеше недоумение.

– Зависта те изяжда отвътре. Може би си се почувствал малоценен и безпомощен и за това си решил, че едно убуйство ще те издигне в очите на другите. Какво направи със живота си? Той е пропилян. Колко жалко.

Човекът наведе глава и едва каза:

– Не знам вече! Всичко ми е все едно!

– Все още ли завиждаш? Нима не съжаляваш за пропилените години? Омраза ли изпитваш или разкаяние?

– Разкаяние ли, какво е това? – Обвиняемият прокара треперещата си ръка по изпотеното си чело. – Само едно знам, ти отново победи.